— Не, доколкото ми е известно.
— Ще говоря с Лора Скот, агент Макдугъл, но първо искам да ми разкажете всичко, за да не се налага да започвам отначало.
Съобщих му всичко — какво съм чул, какво съм проверил. Дадох си сметка колко е малко. За да се разследва опит за убийство, фактите бяха направо оскъдни.
— Всъщност мога да посоча едно престъпление: случая с мен.
Детектив Кастанга си взе бележки, зададе няколко въпроса, но предимно слушаше. Усещах цялото му внимание. Беше добър. Тъкмо прибираше бележника в джоба си, когато чух някой сепнато да поема въздух на прага.
На прага стоеше Маги Шефилд в шерифската си униформа. Не гледаше към мен. Беше се вторачила в детектив Кастанга.
— Здравей, Маргарет — поздрави я той и пристъпи към нея, но неодобрителният й поглед го закова на място. — Чудех се дали ще те видя тук.
— Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя. — Все пак съм шериф. Къде другаде да бъда? Въпросът е ти какво правиш тук?
— Открихме Лора Скот на пода във всекидневната й, отровена с фенобарбитал също като агент Макдугъл. Добре изглеждаш, Маргарет.
— Да. Същото важи и за теб, Минт.
Минт? Маргарет? За какво ставаше дума?
— Вие познавате ли се?
Маги Шефилд се извърна към мен — стоях до леглото с одеялото, препасано на кръста ми.
— Здравей, Мак. Белезите от раните ти са впечатляващи. Държиш ли се вече стабилно на краката си?
— Не знам колко са стабилни краката ми, но засега поне се държа.
След като изгледа Маги продължително и хладно, детектив Минтон Кастанга най-сетне отговори на въпроса ми:
— По едно време Маргарет ми беше съпруга, агент Макдугъл.
13.
Лора лежеше в стая 511 на Салемската болница. Застанах тихо до леглото й и се загледах в нея. Дишаше равномерно. Все още имаше тръбички, прикрепени към носа и ръката. Беше жива и щеше да се възстанови също като мен. Изненадах се каква благодарност изпитвам в момента. Беше ми се случвало само веднъж през живота — когато Джили дойде в съзнание. Някой я беше сресал и сега прекрасната й коса бе разпиляна по болничната възглавница. За разлика от мен я бяха облекли в болнична нощница и бяха придърпали леките завивки до раменете й.
Наведох се, докоснах леко бузата й и промълвих:
— Лора, ще ти повтарям онова, което ми говореха, докато лежах безпомощен по гръб. Време е вече да се събудиш. Достатъчно дълго спа. Хайде, върни се при мен.
Устните й леко се раздвижиха и прошепнаха името ми.
Наведох се още по-близо и леко я целунах по бледите устни.
— Точно така. Мак е. Харесва ми как произнасяш името ми. Повтори го. Хайде, Лора. Върни се при мен.
— Идваме с намерение да я събудим, но вие се справяте чудесно. — Извърнах се — висока жена в бяла престилка ми се усмихваше. — Продължавайте да я насърчавате да си отвори очите. Съпруг ли сте й?
— Не. — За пръв път се замислих, че не звучи чак толкова неприятно. Познавах Лора от два дни. Странно. Това сякаш нямаше никакво значение. — Приятелка — обясних аз и също се усмихнах. — И аз съм приятел.
— Аз съм доктор Елза Кирен. Искате ли аз или някоя от сестрите да ви отмени?
Поклатих глава.
— Не. Ще остана. Самият аз излязох от въздействието на същия опиат преди малко. Знам какво става в главата й.
— Ако имате нужда от помощ, просто ме повикайте. Ще бъда наблизо.
Обърнах се пак към Лора. Питах се, дали когато бях в същото състояние, съм бил блед като нея.
— Лора, чуй ме. Премислих нещата и ето докъде стигнах: някой те е надрусал. Аз се оказах случайно там. Сега е време да се събудиш, за да разберем какво точно ни се случи. Хайде. — Леко я шляпнах по бузата. — Някой се е опитал да те убие, Лора. Хайде, събуди се.
— Престани да ме удряш, смотаняко.
Ухилих се.
— Точно така. Аз съм — смотанякът.
Тупнах я леко по другата буза.
Изръмжа, вероятно като котката си.
— Като си тръгна, ще отида до апартамента ти да се погрижа за Нолан и Гръбстър. Само ми кажи какво да направя за тях. Събуди се, Лора. Помисли за птицата и котката.
Очите й бавно се отвориха. Погледна ме и не ме разпозна, но после видях в очите й да се появяват пламъчета и забелязах как паметта й се възвръща. Бях готов да се закълна, че разбрах точно кога живата й интелигентност отново се прояви.
— Здравей — казах аз. — Продължавай да си припомняш събитията. Точно така. Изисква време, но ще се справиш.