— Благодаря, детективе — промълви тя и извърна глава.
— Мак, идваш ли?
— Не искам да я оставям сама — отвърнах аз. — Някой се е опитал да я убие. Ще ти трябва известно време, докато поставиш пост отвън.
— Не чак толкова дълго — увери ме той. — Разполагам с човек, който ще я пази добре. — Обърна се към Лора… — Казва се Харолд Хобс. Непоклатим е — не би допуснал в болничната стая дори собствената си майка.
— Благодаря, детективе — повтори тя.
Придружих Кастанга до болничния коридор. Стъпките ни отекваха глухо на фона на простенвания, един остър писък, лекото жужене на музика, писукания на апарати и от време на време някоя ругатня. Върнах се в стаята на Лора точно когато висока жена се навеждаше над нея.
— Ей! — извиках аз и се втурнах напред.
Жената се изправи и наклони въпросително глава. Оказа се доктор Кирен.
— Уморена е, но искаше да ме пита нещо. Говори тихо, та се наложи да се наведа.
— Извинявайте — промърморих аз.
Доктор Кирен се усмихна.
— До довечера ще се оправи напълно. Дотолкова, че да може да се прибере вкъщи.
„Вкъщи — помислих си аз. — Не, тази няма да я бъде. Трябва да помисля по въпроса“.
Пейджърът на доктор Кирен изписука. Докато излизаше, каза на Лора да си почива.
Помислих си за погребението на Чарли Дък. Да се надяваме тялото му да пристигне навреме.
Наведох се над Лора и прокарах пръст по веждите й. Много тихо промълви:
— Ще те видя по-късно следобед. Тогава ще поговорим. Сега почивай. Харолд Хобс ще стои пред стаята ти. Ако някой те приближи, значи е минал покрай Харолд, така че започни да пищиш с всичка сила.
— Добре — съгласи се тя, без да отваря очи. Почти бях стигнал до вратата, когато я подвикна: — Благодаря ти, Мак.
— Няма за какво — уверих я аз.
— Съжалявам, че едва не те убих.
— Да, да, знам.
Отбих се в апартамента на Лора. Хората на Кастанга бяха приключили, но се наложи да покажа значката си от ФБР на домоуправителя, за да ме пусне. Гръбстър стоеше точно пред вратата и чакаше Лора. Видя ме, измяука веднъж и се отдалечи с вирната опашка.
— Дошъл съм да те нахраня — подвикнах след него.
За моя изненада той спря, вдигна лявата си лапичка, близна я и направи две крачки към мен. После седна.
— Така вече е по-добре — похвалих го аз. — Хайде сега да намерим котешката ти храна.
Наблюдавах как Гръбстър погълна цяла консерва сьомга с ориз и шепа твърди гранулки — изглеждаха ми ужасно и от съжаление към него налях отгоре им малко обезмаслено мляко. Докато се хранеше, котаракът мъркаше през цялото време. Дадох му и прясна вода. Погледнах тоалетната му — нуждаеше се от почистване. Гръбстър наблюдаваше приложената от мен техника. Вероятно я одобри, защото на излизане от кухнята спря за миг и се отърка в крака ми.
— Сега е ред на Нолан.
Щом произнесох името му, се разнесоха остри крясъци — вероятно птицата така изразяваше заповедите си. Смених водата, натроших голяма филия и посипах пода на клетката със слънчогледово семе. Нолан сговорчиво влезе вътре да хапне.
Спрях при входната врата, погледнах Гръбстър и Нолан; въздъхнах и се върнах да почеша Гръбстър, а Нолан ми изнасяше серенада.
През детството си винаги съм имал куче. През последните четири-пет години обаче нямах домашен любимец. Докато тръгвах, никак не ми се стори странно, че им подвикнах:
— Ще дойда да ви видя пак по-късно.
— Грак!
Гръбстър не издаде никакъв звук. Вече спеше.
Пристигнах в Едгертън в ранния следобед. Отбих се в кулинарния магазин на Грейс и си поръчах сандвич от ръжен хляб с риба тон и много домати, копър и кисели краставички. Докато дъвчех, поисках съвет от Грейс как да наема къща или апартамент — било в града, било в покрайнините, например близо до къщурката на Роб Морисън.
Жената бе упорита като муле, висока, изключително слаба, с прошарени коси. Усмихна ми се и предложи:
— Защо не опиташ пак в пансиона „Бътъркъп“, но Арлин Хикс едва ли ще е особено щастлива да те приеме. Така и не й увира главата, че парите са си пари. Вече ти е казала, че няма свободни места, нали?
Кимнах и отбелязах:
— Трябваше да й кажа, че ако не се занимава с наркотици, няма от какво да се страхува.
— Е, възможно е да го прави. Човек никога не знае. Арлин има много тайни. Сетих се, господин Макдугъл. Господин Тарчър е собственик на малка къща като тази на Морисън. Наричат я „Къщурката на гларусите“. Намира се в южния край на града, почти на ръба на скалите. В момента е празна. Последните наематели си тръгнаха преди месец.