— Този тип — поне на мен така ми изглежда — не се спира пред нищо. А те се опитаха да те отровят, за Бога!
— Станах доста добра библиотекарка по справките. Прочетох достатъчно материали да напиша дисертация.
— Какво е истинското ти име?
— Лора. Промениха само презимето ми. Казвам се Белами. Почти от четири месеца съм под прикритие. Става въпрос за наркотици, естествено.
— И е свързано с Пол и Джили — подхвърлих аз, като я гледах изпитателно. Тя пребледня и се поколеба: думите й щяха да ми причинят болка. — Хайде, изплюй камъчето.
Гръбстър измяука силно.
— Всичко е наред, Гръбстър. Поспи. Доста преживя. — Затвори за миг очи и прокара пръсти през козината му. Шумното му мъркане скоро отново изпълни колата. — Преди около пет месеца екип от наблюдатели се добра до информация за разработка на нов опиат. Пристрастяването към него е силно и е евтин за производство.
— Мечтата на наркотрафикантите.
— Точно така. Някакъв си Джон Молинас се хвалел с него. Смятаме го за дистрибутор на наркотици на едро, но нямахме никакви доказателства срещу него. В миналото е въртял бизнес с картел, оглавяван от Дел Кабризо.
— Чувал съм за него.
— От време на време Дел Кабризо пристига в Щатите да ни натрие носа. А сега — по каква причина съм тук. Говореше се, че е замесен местен богаташ. Става дума не за друг, а за Асайлъм Тарчър.
Трябва да призная, че в този момент я зяпнах.
— Тарчър е замесен с Дел Кабризо?
— Има и още. Джон Молинас е баджанак на Асайлъм Тарчър. Това вероятно обяснява съпричастността на Тарчър към историята.
— Страхотно! — възкликнах аз. — Давах си сметка с какво огромно влияние и мощ разполага Тарчър? Значи на всичкото отгоре е и мошеник?
— Очевидно. И ние се изненадахме малко. Доколкото ни е известно, от няколко години Джон Молинас не е активен. Не е изключено да се е спрял по религиозни причини или да се е разболял от рак — просто не знаем. Но когато свързахме Асайлъм Тарчър със случая, доста бързо стигнахме до доктор Бартлет и съпругата му: научни работници в областта на фармацевтиката, току-що преместили се в Едгертън от Филаделфия; живеят в къща, която Тарчър им продал на номинална цена. Събрахме две и две, попритиснахме и работодателя им във Филаделфия — „БиоТек“ — да ни кажат върху какво са работили. Пол и Джили разработвали лекарство за засилване на паметта. Звучи налудничаво, но нашите хора прегледаха цялата им документация. Стана ясно защо „БиоТек“ са спрели изследването. Наред с всичко друго, лекарството било силно токсично — направо подлудявало лабораторните животни. В разработката на лекарството са били вложени милиони, а то се оказало пълен провал. Междувременно семейство Бартлет внезапно се мести в Едгертън. Е, Пол е израснал тук, но какво наистина би го привлякло да се върне?
— Зад цялата история стои Асайлъм Тарчър — предположих аз.
— Точно така. Установих се в Салем. Представих се за библиотекарка, защото нямаше по какъв друг начин да се доближа до Едгертън и до основните играчи там. Питах в кулинарния магазин на Грейс дали няма нужда от помощници, но ударих на камък. Просто не можех да се преселя в Едгертън. Всеки щеше да се досети, че работата не ми е чиста. Твърде затворено общество са.
— Но защо точно в библиотеката?
— Господи, наистина съжалявам, Мак. Все пак си имаше причина: установихме, че Джили Бартлет често я посещава. Поне три пъти седмично, точна като часовник. Наблюденията ни показаха… Господи, Мак, наистина съжалявам… Срещала се е с любовник в отдела за справочната литература. Работейки в този отдел, щяха да ми се открият възможности да се запозная с нея, да се сприятелим. Така и стана. Титулярката на мястото, което заемам в библиотеката, получи безсрочен отпуск и добро парично възнаграждение.
Бях чул едно-единствено нещо от разказа й.
— Любовник? Джили си е правила срещи в библиотеката три пъти седмично?
— Да. Местен хирург. Засега никой не е открил как са се запознали, но до момента нищо не подсказва да е замесен със събитията в Едгертън.
Вдигнах поглед: към нас приближаваше полицейска кола. Махнах на патрулиращия и завъртях ключа в стартера.