— След два дни. Обади се в петък. Ако открия нещо по-рано, ще ти позвъня аз.
— Спри да пушиш, глупако.
— Какво казваш? Не те чувам, Мак.
Оставих слушалката, обърнах се и изгледах останалите.
— Чарли е бил по следите им. В тялото му са намерили следи от опиат.
— Или е открил опиата и е искал да провери как точно действа, или някой насила му го е вкарал — предположи Лора. — Нали помниш последните му думи: „Голям удар, а после ме хванаха“.
Савидж галеше Гръбстър зад ушите.
— Или мнозина наоколо са искали да го опитат и никак не са се интересували от страничните ефекти?
— По-скоро е попаднал на нещо; затова е искал да говори с мен. Но не е допускал, че е толкова спешно.
— И е сгрешил — промълви Лора.
— Да, горкият старец — въздъхнах аз. — Сега поне знаем, че те са убили Чарли Дък. Опиатът в кръвта му почти го доказва. Господи, ще ми се да бяхме поговорили още първия ден, но тогава ми се стори, че просто му се бъбри. Бил съм идиот.
— Все пак се е опитал да каже на лекаря какво е станало — подметна Лора. — Жалко, че не е имал сили да съобщи и друго.
Отново взех телефона.
— Сигурно в полицейското управление в Чикаго ще се намерят негови приятели, с които е поддържал връзка.
В полицейското управление в Чикаго се представих на трима безразлични служители в три различни отдела; най-накрая ме препратиха в „Личен състав“ — представих се на поредния безразличен служител. И тогава ме свързаха с някоя си Лиз Тейлър. Оказа се истинска чаровница.
— Не — заговори почти веднага тя, — не сме никакви роднини, не гадайте в тази посока. Казвате, че искате да узнаете нещо за Чарли Дък ли?
— Да, моля. Бил в полицейското управление допреди петнадесет години, знам.
— Да, добре си спомням Чарли. Работеше като детектив в отдел „Убийства“; имаше остър като бръснач ум. Странна работа. Обикновено шефовете искат старците да се оттеглят. Слагат им златен часовник на китката и ги избутват през вратата. Но с Чарли не беше така. Всички искаха той да остане. Готова съм да се обзаложа, че можеше да продължи да работи тук, докато умре, но твърдо бе решил да напусне. Няма да забравя шестдесетия му рожден ден: целуна ме и каза, че изчезва. Нямало вече да се занимава с трупове, със съдебни процеси, при които пускат престъпниците отново на свобода. А и не искаше да кара повече зими в Чикаго. Състарявали кожата, твърдеше той. Премести се още следващата седмица. Ха, кой сте вие всъщност? Добре, от ФБР, но защо разпитвате за Чарли?
— Чарли е мъртъв — съобщих й аз. — Бил е убит. Опитвам се да разбера кой го е сторил и защо.
— О, Господи! — възкликна Лиз Тейлър. — Не! Получих картичка за Коледа. Толкова мил беше старият Чарли.
Чух я как подсмърча.
— Разкажете ми за него — подканих я аз. — Май не се е доверявал много-много?
— Такъв си беше Чарли — потвърди Лиз и отново подсмръкна. — Някои хора не го харесваха: навирал си носа навсякъде и бил кучи син. Бил е, предполагам, и такъв. В отдела той бе детективът с най-много разкрити убийства. Дори още държи рекорда. Горкият Чарли. Ще ви кажа едно: нищо не бе в състояние да го спре, щом надуши нещо гнило.
Не само е бил детектив, но и от отдел „Убийства“ при това. Бил е умен и безжалостен. Страшна комбинация.
— Нужни са ми имената на приятели, с които е поддържал връзка в Чикаго. Както и на ченгета. Ще ми кажете ли такива имена?
— Почакайте. Това ли всъщност е станало: надушил е нещо гнило и някой го е убил?
— Вероятно — отвърнах аз. — Знаете ли негови роднини или близки, с които е поддържал връзка? Или дори да им е доверявал какво е мислил?
— Той няма живи близки хора — съобщи ми тя. — Съпругата му почина, преди той да напусне полицията. Рак на гърдата, бедничката. Когато се пенсионира, той отиде на Запад, щял да живее с родителите си по Западния бряг. Май в Орегон?
— Точно така — уверих я аз и стиснах зъби от нетърпение. — Имаше ли приятели?
— Само двама-трима по-възрастни; още работят в силите за сигурност. Но мисля, че не са разговаряли от години. Ще разпитам, ще проверя дали някои по-възрастни колеги са говорили с него наскоро.
— Много ще съм ви задължен.
Благодарих й сърдечно, дадох й телефония номер в къщурката и затворих.
— Интересно — отбеляза Лора. — Жалко, че не ти каза нищо конкретно.
Отидох до нея, вдигнах брадичката й и заявих:
— Забрави за Кал Тарчър. Забрави за стотиците други жени.