Тя се засмя толкова гръмко, че се наложи да я притисна към гърдите си, за да я спра. Продължаваше да ме намира за забавен.
В два часа Лора, Савидж, Шерлок и аз седяхме в християнската черква на Лигата на Гринидж Стрийт, съвсем близо до Пето Авеню. Срещу малката бяла черква имаше парк и доста места за паркиране. Самата сграда почти не приличаше на черква. Предположих, че е така, защото се използваше за изповядване на толкова различни религии.
Представих Лора на всички като агент от Отряда за борба с наркотрафикантите, която в момента работи съвместно със Савидж; Шерлок — като агент на ФБР, дошла да ни помогне да огледаме нещата. Какви неща ли? Кой е направил опит да убие Лора, например. Говорех колкото е възможно по-неопределено, докато се усмихвах в лицето на Асайлъм Тарчър. Исках усмивката ми да говори: „Ще те хвана“, и се кълна, че той схвана точно какво си мисля.
Портретът на Чарли Дък беше сложен при олтара, а красиво изработената му сребърна урна — върху стъкления плот над ръчно изработената от дърво пирамида, висока поне метър и петдесет. Не проумявах как плотът от опушено стъкло се крепи на върха на пирамидата.
Докато изчаквахме службата да започне, им разказах набързо за хората, които бях срещнал.
Пол влезе, но не седна до мен. Дори не показа, че ни е забелязал с Лора. Изглеждаше уморен, с посивяло лице и дълбоки сенки под очите. Освен всичко това ми се стори и изплашен.
Огледах се — всички места бяха заети. Присъстваха поне стотина души, а други стояха прави в задната част на черквата. Всички бяха зарязали работата си, за да дойдат тук. Внезапно разговорите стихнаха.
Асайлъм Тарчър, в черен костюм — определено английски и шит по поръчка — пристъпи бавно към амвона. Всъщност не представляваше истински амвон, а доста дълга и дебела махагонова дъска върху мраморни колони. Цялата вътрешност на черквата бе такава: смесица от различни стилове и материали, говореща за всевъзможни вероизповедания, без да акцентира на някое.
Асайлъм Тарчър прочисти гърлото си и вдигна глава. През високите прозорци струеше слънчева светлина и го обливаше. Въздухът бе съвършено неподвижен. Не се чуваше никакъв шум.
Кимна почти незабележимо. Прозвуча музика от гайди — тиха, мелодична и невероятно красива. Никой не изглеждаше изненадан; очевидно им беше познато. Гайдите изсвириха тъжната си мелодия и затихнаха, ставайки все по-далечни и по-нежни, докато оставиха след себе си само ехо.
— Чарлс Едуард Дък — заговори Асайлъм Тарчър с властен тон — бе мъж, живял богат и пълноценен живот.
Престанах да го слушам и се загледах в Пол. Какво ставаше?
— До пенсионирането си е работил като детектив в Чикаго; след това пристигна в Едгертън, за да заживее с възрастните си родители, вече покойници от шестнадесет години. Ще ни липсва. Той бе един от нас.
Отново чух гайдите. Изсвириха няколко минорни акорда и замлъкнаха. Асайлъм Тарчър, патриархът, седна на мястото си на първия ред.
Стана Айлин Тарчър — стройна, добре поддържана и богата. Тъмният й костюм беше елегантен и делови. Носеше перли. С дълбоко вълнение каза:
— За пръв път срещнах Чарли Дък на ежегодното новогодишно събиране в средата на осемдесетте години. Празненството през онази година бе в „Едуардиан“. Тогава Чарли свири на китара. Сбогом, Чарли.
Изказаха се още десетина души: първият представляваше англиканската църква — беше Роб Морисън. Говореше накратко за добрия нрав на Чарли, за толерантността му към останалите.
Госпожица Жералдин, ръководителката на местната Лига, кмет на Едгертън, изповядваше еврейската религия. Говори за липсата на гняв у Чарли към когото и да било, за неговата доброта.
Излизаше, че всеки има своя представа за Чарли Дък.
Последна говори деветдесет и три годишната Мама Марко, собственичка на старата бензиностанция от времето на Гражданската война. Беше дребна и крехка; розовият й череп прозираше през редичката бяла коса.
— Не представлявам никаква религия — обяви тя с изненадващо силен глас. — Е, може да се каже, че представлявам старостта пред прага на смъртта. Чувствам се по-стара от скалите по брега на Едгертън. — Възрастната дама ни се ухили и показа големи бели изкуствени зъби. — И се гордея с това. Познавах добре Чарли Дък. Умен беше Чарли. Знаеше от всичко по малко. Обичаше да открива разни неща. Ако нещо не му беше ясно, дълбаеше и дълбаеше, докато намери отговорите. Понеже е бил полицейски детектив в Чикаго, нямаше особено високо мнение за никого. Не беше сляп по отношение на хората.