Буквално натиках Лора през вратата, обърнах се и стрелях няколко пъти, докато Шерлок и Савидж отстъпваха с гръб към къщата. Затръшнах вратата, приклекнах, обърнах се и видях, че двете жени се смеят.
— Браво на вас двамата — обяви Лора, прегърнала Савидж. — Наистина спасихте кожите ни.
„Е — помислих си аз, зяпнал жените. — Всеки реагира различно, когато стрелят по него.“ Проверих тясното прозорче към скалите. Нищо. Дръпнах плътно завесите. Застанал до другия прозорец, Савидж кимна и съобщи:
— Никой не се вижда в тази посока.
После се загледа в съпругата си и Лора. Лицето на Лора беше мръсно, а почти цялата й коса се бе измъкнала от шнолата. Шерлок й се хилеше насреща като малоумна.
— Имаш пръст в ухото — заяви и я извади.
— На кого се обади Савидж? — попитах аз.
Той също дръпна завесите.
— Прерязали са телефонния кабел, Мак. Тук сме сами и няма никакви изгледи за помощ.
— По дяволите! — възнегодувах аз. — Тези типове си ги бива. — Отидох в кухнята да проверя задната врата. Върнах се с две бири, останали във всекидневната. Погледнах Лора и Шерлок; разбрах, че в никакъв случай няма да отстъпят. Извадих монета от джоба си. — Казвай, Шерлок — подканих я аз.
Няма справедливост. Двете отпиха от бирите без никакво чувство за вина.
— Доста са дръзки — обяви Савидж, който чистеше оръжието си до прозореца. — Не са най-добрите стрелци, но в момента се изживяват насериозно.
— Моля те, кажи ми, че в колата под наем има клетъчен телефон, Дилън — обади се Шерлок.
— Щях, ако отговаряше на истината — отвърна Савидж.
— Доста е потискащо — прецени Шерлок. — Ще ми се да не бях изпила бирата толкова бързо.
Проверих резето и напъхах облегалката на стола по-плътно под дръжката на вратата.
— Когато се стъмни, трябва да се измъкнем оттук — промърморих аз.
— Вече е достатъчно тъмно — отбеляза Лора. — Всички тръгваме още сега. Да се опитаме да стигнем до твоята кола, Мак. Сигурно ще успеем да избягаме.
Видях я как хапе долната си устна и гледа към Савидж, който засега мълчеше. Най-накрая той се обади:
— Съгласен съм. От половин час не сме чули нищо. Ако искаха да ни убият, щяха да продължат да стрелят. Да, хайде да се опитаме да се измъкнем от тук.
Предпазливо отворих входната врата. Изчаках, измъкнах се навън, погледнах към скалите и бавно направих дъга със своя ЗИГ към терена наоколо. Над водата висеше пълна луна, но пред лицето й не спираха да пробягват тъмни облаци. Нощта се очертаваше, слава Богу, благословено тъмна. Изчаках луната отново да се скрие и приведен изтичах до форда. Савидж, Шерлок и Лора ме следваха по петите.
Двете жени вече се намираха вътре, залегнали на задната седалка, а Савидж — на мястото до шофьора. Завъртя ключа в стартера. Нищо не последва. Опитах отново и се отказах.
— Някой е изключил запалването — обявих аз.
— Направили са го доста тихо — констатира Савидж. — Хайде да се връщаме вътре. Ще ви прикривам.
Докато тичахме обратно, никой не се опита да ни застреля. И четиримата се озовахме пак в къщата. Залостихме здраво входната врата. Савидж подхвърли:
— Интересно. Намираме се в Америка, а на практика сме откъснати, също както си бил ти в Северна Африка, Мак.
Сетих се за деня, когато си помислих, че е настъпил сетния ми час. Ала тогава се оказа, че наблизо има помощ.
Лора поклати глава — чертите й бяха изострени.
— Трябваше само аз да съм тук. Няма значение, че и вие сте ченгета. Тази задача не е ваша. Вие сте невинни свидетели. Съжалявам, че ви забърках.
— Взех решението заедно с теб — напомних й аз. — Невинните свидетели са Шерлок и Савидж.
— Престани, Мак — сряза ме Савидж.
— Кафе — предложи Шерлок. — И без това ще трябва да започнем да варим кафе и да изчакаме шерифката да дойде. Нали има вероятност да намине?
— Не ми се вярва да ни оставят да седим и да дремем тук цяла нощ, Шерлок — обади се Савидж. — Рано или късно ще ни нападнат.
— Интересно как стреляха по нас поне десетина пъти, Лора, а не ни уцелиха. Не е ли странно?
— Да не би поради някаква причина да не ни искат мъртви? — промърмори Савидж; черните му вежди се бяха стрелнали нагоре.
— Знае ли човек? — промълвих аз.
В следващия миг стъклата на трите прозореца в предната част на къщата се разбиха и ни посипаха с парчета стъкло и плат от завесата. На пода паднаха тежки метални цилиндри и се затъркаляха. Издаваха високи съскащи звуци, а от тях излизаха облаци тежък дим. Димът беше задушаващ и горчив — направо изгаряше дробовете.