Не разполагахме с никакво време. Погледнах Лора, зяпнала един от сивите цилиндри, който не преставаше да бълва дим на два метра от нея.
— Ледена киселина е — обяви тя. — Страшно съжалявам. Страшно.
Исках да й кажа, че вината не е нейна. Отворих уста, нагълтах част от киселината и изпитах усещането, че езикът ми ще пламне. Идеше ми да изкрещя от болка, но гърлото ми гореше. Губех сили — чувството беше много странно. Започвах да изпитвам студ, устните ми се вдървиха, зъбите ми тракаха. Именно затова я наричат ледена киселина. Смразява те, преди да те повали.
Преди да затворя очи видях Савидж да притиска Шерлок към себе си. Лора лежеше на пода със свити към брадичката колене. Не мърдаше. Направих опит да стигна до нея. В следващия миг не я виждах. Клепачите ми замръзнаха, а от очите ми потекоха сълзи и като ледени ручейчета се плъзгаха по бузите ми. Исках да кажа на Савидж, че трябва да се измъкнем от тук.
В следващия миг вече не усещах нищо.
20.
Знаех, че съм буден, защото се чух да стена. Не усещах обаче никаква болка. Лора повтаряше името ми нескончаемо.
— Мак, не го прави! Моля те, моля те, Мак. Спри! Събуди се.
Отворих очи и се вторачих в Лориното лице под мен.
— О, слава Богу, буден си. Мак, престани!
За миг не разбрах за какво говори. Какво да спра?
— Мак, моля те. Махни се. Престани, Мак.
Не, не изпитвах никаква болка, а усещах силно напрежение. Това ме разтърсваше. Нищо не разбирах.
— Мак, събуди се!
Бях върху нея. И двамата бяхме голи, аз бях между краката й. Всеки миг да се изпразня в нея. Изпитвах невероятна похот — едва ли щях да се овладея.
— Лора. Господи, Лора.
— Мак, спри се!
— За Бога, няма да мога.
Дишах учестено; положих усилия да забавя движението на тялото си. Потребността да се изпразня в нея ме убиваше. Стегнах мускули и изкрещях. Нямаше да я изнасиля. Не! И въобще не разбирах откъде тази потребност да го сторя. Тя ме привличаше неустоимо да не спирам действията си, да продължавам; отново извиках, опитах се да възвърна съзнанието си, волята. Усещах тялото й до своето и се усъмних в способността си да се въздържа.
Погледнах към нея — по бузите й се стичаха сълзи.
— НЕ! — изкрещях с отметната назад глава.
Отместих се от нея и се стоварих на дървения под. Лежах задъхан, ругаех, а потребността да я обладая обземаше цялото ми тяло.
— Мак… — Гласът й сякаш идваше от много далеч, а знаех, че лежи до мен. — Добре ли си?
В гласа й вече не се долавяше страх, а само облекчение. Обърнах се към нея. Гледаше ме и се усмихваше. Именно тогава видях, че ръцете й са завързани над главата, а краката й са разтворени с въжета на глезените. Тя беше абсолютно безпомощна. А аз — не. Не бях и съвсем гол. Бях с маратонки и риза.
Поемах си дълбоко дъх; вдишвах и издишвах и отчаяно се стараех да проясня ума си.
Посегнах да я докосна, но се възпрях. Още не бях достатъчно овладян.
По бузите й се виждаха сълзи. Не можех да го понеса. Именно тогава я докоснах и избърсах сълзите й с пръст.
— Съжалявам, Лора. Какво стана?
— Упоиха ни.
Направих грешката да погледна надолу към тялото й. Стиснах зъби и се претърколих настрана. Все още бях възбуден. Скочих, грабнах дрехите си от пода и бързо навлякох гащетата и панталоните.
Сега, облечен, се почувствах по-нормално. „Пребори се — повтарях си аз. — Пребори се.“
Коленичих до нея. Широко разтворените й крака бяха привързани към малки халки на пода.
— Съжалявам — промърморих. — Господи, колко съжалявам! Не си давах сметка… Не знаех…
— Не ти ме върза, Мак. Добре съм. Успя да спреш.
Ръцете ми трепереха. Отне ми време да развържа китките и глезените й. Тя бавно събра крака и седна. Търкаше китките си.
— Благодаря ти, Мак.
— Къде са дрехите ти?
— Не знам.
Свалих ризата си и й я подадох. Докато я гледах как я облича и закопчава, мозъкът ми някак натежа. Потребността да я обладая постепенно намаляваше. Успявах да се контролирам.
Стана и отиде до тясното легло в ъгъла на малката стая, където се намирахме. Ризата ми стигаше до средата на бедрата й. Седна на леглото и продължи да разтърква китките си.
Седнах до нея. Не възнамерявах да я докосна. Опасявах се да не изгубя отново контрол.