Чух някакъв мъж да се смее. Обърнах се — двама ме наблюдаваха от прага.
— Asi se hace! — прозвуча плътен, басов глас. Ниският, космат и тъмен мъж носеше военна униформа като партньора си. После заговори на английски със силен акцент: — Si, добре го направи. Знаехме, че ще ни чакате. А сега, щом си свършил, тръгвай! — Размаха автомата към мен. — Жената още спи ли? Изтощи я, а?
Направих крачка напред, без да изпускам от поглед двамата мъже. Мъжът с басовия глас вдигна оръжието си, но не каза нищо повече, защото Лора се надигна, пристъпи иззад вратата и стовари върху главата му тежкия порцеланов капак на казанчето.
Другият се втурна през прага и впи очи в Лора, готов за стрелба с автомата АК–47.
Извиках и скочих към него. Успя да завърти автомата, но после простена силно и се стовари на пода — Лора го беше халосала с капака през лицето.
Първият мъж се опита да се надигне. Лора спокойно се наведе и отново го удари. Срита и двамата силно в ребрата.
— Бързо затвори вратата — наредих й аз.
Хванах по-едрия под мишниците и започнах да го тегля навътре в стаята. Лора се зае с другия тип.
Взех един от автоматите и погледнах през вратата. Пред стаята минаваше дълъг тесен коридор. Не се виждаше друг човек.
— Трябват ни дрехите им — прошепнах аз.
Пет минути по-късно закопчавахме камуфлажните униформи и затягахме връзките на ботушите. Лора бе съдрала ръкавите на бялата ми риза, за да ги напъха в ботушите. Направи няколко крачки и ми се усмихна.
— Сега вече е добре. Късмет е, че единият е по-едър. Дрехите му ти отиват.
Отне ни малко повече време да завържем мъжете. Лора ги съблече напълно и завърза по един крак и на двамата към халките на пода, където преди я бяха разпънали. Надигна се, избърса ръцете си и ме погледна.
— Да се махаме. Савидж и Шерлок трябва да са някъде наблизо.
Заключихме вратата и поехме наляво — просто защото съм левак и именно натам се насочих първо. Всеки от нас разполагаше с пълен пълнител в автомата и с по още един, взет от коланите на мъжете.
Бях въоръжен и опасен и не се чувствах никак благоразумен. Лора бе прибрала косата си под военното кепе. От разстояние три-четири метра в първите секунди можеше да я вземат за мъж.
— Глупаците са се облекли като военна полиция — прошепна тя.
— Не се оплаквай. Не е изключено да ни помогне, ако успеем да се измъкнем оттук.
Ботушите вече ме убиваха.
Чухме тежки стъпки зад нас. Вдясно от нас имаше врата; третата от тази страна на коридора. Отворих я възможно най-тихо и се вмъкнахме вътре. Ослушахме се. В следващия миг някой зад гърба ни си прочисти гърлото.
И двамата се извърнахме — възрастен мъж седеше до малка маса в ъгъла; забулен от сенките до тесен висок прозорец, ядеше супа. Беше плешив и бръчки браздяха лицето му с дълга, мръсна, сив брада. Старото му, тъмнокафяво вълнено расо бе привързано с въже на кръста.
Зяпаше към нас, поднесъл към устата си парче царевична питка. Прошепнах му на испански да не мърда.
— Quedate, отче. Дори брадата ти да не трепне.
Погледнах към Лора. Стоеше, прилепила гръб към вратата; ослушваше се и ми направи знак да мълча.
Тежките стъпки отвън подминаха вратата. Никой не се спря. Отчето не помръдна.
— Кои сте вие? — попита той на испански със старческия си глас.
— Американски федерални агенти. Дрогираха ни и ни докараха като пленници тук. Ще ни убият, ако ни заловят отново. Опитваме се да избягаме. И ти ли си пленник, отче?
Той поклати глава.
— Не. Идвам тук веднъж седмично да проповядвам на хората. Една от жените ми поднася храна.
Думите му се заваляха, преплитаха. Трудно го разбирах, но все пак схванах достатъчно.
— Кой ден е днес?
Наложи се да ми повтори отговора два пъти, та да съм сигурен. Четвъртък. Губеше ни се един ден.
— Къде сме, отче?
Погледна ме, сякаш съм си загубил ума.
— Точно извън пределите на Дос Бразос.
Отново се чуха тежки стъпки. Бяхме разкрити. През тесния прозорец едва ли би се промъкнало дори дете. Възрастният мъж ни погледна и изрече бавно:
— Няма време. Скрийте се под леглото. Аз ще се оправя с тях.
Ако ни издаде, шансовете ни, притиснати под леглото в далечния край, бяха минимални. Обаче нямахме избор. С Лора се напъхахме отдолу. Протритото одеяло поне се спускаше до пода. Едва успяхме. Лежах почти изцяло върху автомата, а Лора се притискаше до мен, опряла своя автомат в гърба ми.