Нищо не е лесно — с тази мисъл блъсках приклада в малката порта в далечния край на градината. Поостарялото дърво поддаде и вратата падна. Да, измъкнахме се, но застинахме на място. Пред нас имаше само два-три метров ров и джунгла. Вероятно ровът трябваше да попречи на джунглата да обсеби лагера. Беше пълен със застояла вода и можеше да убие всичко, което само го приближи.
Отново хванах Лора за ръката и прескочихме рова. Зад гърба си чухме викове. Над главите ни прелетяха куршуми. Беше добре: помнеха, че шефа им заповяда да ни оставят живи.
Шмугнахме се в гъста зелена стена от растителност — само след минути тя вече преграждаше пътя на слънцето. Очертаваше се надбягване между нас и дузина мъже, добре запознати с терена.
Досега не бях попадал в джунгла. Газехме по земя, която съвсем не представляваше — както си бях въобразявал — плетеница от растения, дървета и храсти. Нямахме нужда и от мачете, както бях виждал по филмите. Листа покриваха почти голата земя, но дори и те бяха изгнили. Всичко наоколо бе живо, независимо дали беше зелено, или загниваше.
Колкото по-напред тичахме, толкова по-тъмно ставаше; короните над главите ни образуваха плътен навес. Само отделни слънчеви лъчи проникваха тук-там. Нищо чудно, че всичко загнива така бързо — липсва слънчева светлина. И хора биха изгнили, помислих си аз, а наоколо сигурно е пълно със същества, готови да им помагат да загинат. Не беше подходящо място, където да се озове човек.
Изминахме още десетина метра и застинахме на място. Оттук нататък все пак нямаше да успеем да продължим без мачете. Невъзможно бе да отместим клоните и лианите пред нас, образували непреодолима зелена стена. Никога не си бях представял подобно нещо. Стояхме и се ослушвахме. Известно време не чухме нищо, после извика мъж. Говореше бързо на испански. В гъсталака се движеха мъже, без да се интересуват къде стъпват — приближаваха към нас.
— Време е да се скрием — предложих аз.
Направихме точно десет крачки вдясно — внимавахме да не оставяме следи — и приклекнахме зад дърво. Погледнах нагоре: една жаба ме изучаваше. Е, поне нямаше да ни изяде.
Бяхме екипирани много лошо: само с дрехите си и оръжията. Не ми се мислеше как ще оцелеем в това непознато място. Смятах да не оставаме тук по-дълго от необходимото.
Наблизо вече имаше мъже — намираха се на около пет-шест метра от нас. Двама спореха в коя посока да поемат. По краката ми лазеха мравки. Лора плесна ръката си с длан. Змия, чиито красиви ярки краски подсказваха колко бързо убива, пропълзя на два метра от стъпалата на Лора. Обгърнах раменете й с ръка.
Беше ми толкова горещо, че кръвта сигурно кипеше във вените ми. Целият плувах в пот. Защо наркотрафикантите не правят базите си в Канада? Прекрасна малка буболечка с размерите на половиндоларова монета тупна на земята и бързо се скри под едно листо.
Най-сетне мъжете се разгърнаха в редица — неколцина се насочиха към нас. Имаше логика в действията им. И аз щях да постъпя така. Следях внимателно всяка тяхна крачка.
Към нас идваха само двама. Вдигнах два пръста към Лора — тя кимна и се приготви за нападение.
Посочих към автоматите и поклатих глава. Тя отново кимна. Само след минута онези се оказаха на метър от нас — въртяха дулата на пушките наляво-надясно и кълняха и буболечките, и всички листа, от които по главите им се стичаха дъждовни капки — и то все на испански. Ако ни открият, трябваше да сме бързи и тихи като смъртта, съзнавах аз.
Единият от мъжете извика. Дано буболечката, дето отхапа половината ми ръка, да е нападнала него. Другият погледна надолу. Останахме вторачени един в друг. Без да издавам звук, вдигнах приклада на автомата и го халосах по брадичката. Чу се шум от счупване на кост, но той дори не простена, докато се свличаше върху пръстта.
Лора се задвижи бързо. Наръга другия в корема, после стовари приклада върху главата му.
Стояхме над двамата мъже и се опитвахме да нормализираме дишането си.
Чувахме мъже да си подвикват един на друг. Очевидно не бяха чули как двамата им другари се свлякоха на земята, слава Богу. Съвсем скоро, разбира се, щяха да забележат отсъствието им. Бързо съблякохме мъжа, който Лора удари. Беше доста дребен. Лора навлече панталона и ботушите му, а тези, които носеше досега, хвърли в храстите. Освободихме и двамата от оръжието им.
Отне ни три минути, не повече. Започнахме да си пробиваме път на запад, водени от случайните проблясъци на слънцето. На всеки десетина крачки заличавахме следите си. Напредвахме страшно бавно. И от двама ни се стичаше пот; от жажда бяхме изплезили езици. Високо над главите ни изкряскаха маймуни, скрити в гъстите корони на дърветата; разнасяха се и постоянни шумове от животни, каквито не бяхме чували през живота си. Но един различихме: тихо, предупредително изръмжаване. „Пума“ — прошепна ми Лора. Звярът знаеше, че сме там и го съобщаваше на братовчедите си наоколо.