— Мак, слушай. Чуваш ме, знам. Гледаш ме. Примигни. Да, точно така. Каквото и да става в главата ти, трябва да се контролираш. Време е да се махнем оттук.
Погледнах към прозореца. Не беше закован с дъски. Стъклото бе цяло, непокътнато. Запитах се дали наистина минахме през него първия път?
— Мак, примигни пак. — Явно съм го направил, защото тя продължи да говори. Усещах дъха й върху бузата си. — Сега искам да си вдигнеш ръката, Мак.
Погледнах надолу към отпуснатата си ръка. Дълго я гледах. После си помислих: „Вдигни си проклетата ръка.“ И тя се вдигна. Докоснах лицето на Лора.
— Каквото и да беше, вече премина. Усещането е доста странно. Лора, не използвахме никакви предпазни средства, когато се любихме в „Къщурката на гларусите“. Ако си забременяла, не искам да се притесняваш. Ще се оженим. Всичко ще бъде наред. — Тя ми се ухили, наведе се и ме целуна по устата. Ах, каква сладка целувка! Усетих я по цялото тяло. Усещането беше истинско и приятно. — Вече съм по-добре — уверих я аз.
— Чудесно. Сега се изправи, Мак. Ще се справиш ли?
Усетих как отново контролирам нещата. В този момент се съмнявах дали някога доброволно ще изпия дори аспирин. Няма нищо по-ужасяващо от загубата на контрол върху разсъдъка.
Изправих се. Загледах се в дъските, заковани на прозореца.
— Паметта ми си прави шеги с мен. Бях като вдървен и усещах всичко по по-различен начин. Тази дрога е убиец.
— Хайде да намерим Молинас, Мак.
Вдигнах автомата. Отново се чувствах силен. Контролирах нещата. Но за колко ли време този път?
25.
От далечния край на кабинета излязохме в коридор и попаднахме в спалня. Изненадах се, като видях старинните мебели. Мъжът, когото смятахме за Молинас, седеше на ръба на леглото, наведен над жена. Не, не жена. Беше момиче — някъде към осемнадесет. Бял чаршаф я покриваше до брадичката. По бялата възглавница се стелеше гъста, лъскава тъмна коса.
Изцяло съсредоточен в момичето, Молинас не ни беше чул. Беше облечен в черни панталони и широка бяла риза; голата му глава лъщеше под меката светлина на лампата точно над леглото.
Говореше спокойно, но не разбрах думите. Видях как я погали по косата; наведе се и я целуна. Продължи да й говори с тих, топъл глас дори когато се изправи. Не чувах дали говори на испански или на английски. Момичето дигна ръка и го докосна по рамото.
Кимнах на Лора и посочих пистолет в дясната й ръка. Тя се намръщи за миг и неохотно ми го подаде. Откъде знаеше какво възнамерявам да правя?
— Заеми се с момичето, Лора — прошепнах аз.
Пак кимна. Оставих автомата на пода до вратата. Влязохме съвсем тихо в стаята със застоял въздух. Носеше се аромат на рози. Не ми хареса. Беше твърде силен.
Мъжът продължаваше да е все така погълнат от общуването с момичето; наведен над него, му говореше. Ботушите ми изскърцаха. Замръзнах на място, но той не се обърна. За какво толкова си приказваха?
Нежно опрях дулото на пистолета към лявото му ухо.
— Здравейте — подхвърлих аз. — Como le va?
Момичето се надигна и опря гръб в таблата на леглото; огромните му очи бяха мълчаливи като смъртта. Беше сковано от ужас.
Усетих как той се напрегна, после се отпусна. Изрече безстрастно:
— Ако ме убиете, никога няма да се измъкнете живи.
— Това теб не те засяга, Молинас — заяви Лора съвършено спокойно.
— Откъде знаете кой съм?
— Кого друг биха изпратили тук? — отвърна на въпроса му с въпрос тя. — Задачата ти е да ни държиш в лагера. А всички развлечения, които си устрои с нас, са твое хрумване, нали?
— Някои от мъжете са истински животни. Защитих ви.
Погледнах към момичето — то продължаваше да стиска с нежните си ръце чаршафа плътно към брадичката.
— Не се страхувай. Няма да те нараним — казах му аз на испански.
То кимна бавно и попита на безупречен английски:
— Кои сте вие?
— Казвам се Мак. А ти?
— Маран.
Молинас мръдна; насочих цялото си внимание към него.
— Дръж я под око, Лора.
Застанах още по-близо до мъжа.
— Сега ще ни отведеш при другите двама агенти.
— Мъртви са.
— Тогава си мъртъв и ти.
Притиснах пистолета до устата му.
— Не, недейте! — задавено изрече той. — Не са мъртви, кълна се. Ще ви заведа при тях.