Наблюдавахме го как нагласява честотата; бързо заговори на испански. Не разбрах всичко, което каза. Когато свърши, вдигна очи.
— Не ви предадох — увери ни той.
Савидж отиде до Шерлок — тя седеше на пода, а Лора я държеше за ръката. Наведе се и я вдигна.
— Да се махаме оттук.
— Моли се чесната да пристигне — прошепнах в ухото на Молинас.
— Ще дойде — увери ме той.
Видях го да хвърля поглед към радиостанцията.
Не изглеждаше щастлив.
27.
Когато се приближихме до пистата, часовникът, който взех от Молинас, показваше пет и половина, сърпът на луната избледняваше бързо, но все още висеше в сивото небе заедно с няколко звезди. В далечината островърхите планини приличаха на призраци, плуващи в светлината на зората. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да използваме пистата. „Преди три дни — помислих си аз — бяхме в Едгертън, Орегон и купувахме сандвичи от кулинарния магазин на Грейс.“
Наоколо цареше тишина. Чуваше се само тропотът на ботушите ни по каменистата пътека. На стотина метра вляво започваше екваториалната гора — простираше се до далечните планински склонове на изток. Лагерът остана точно зад нас. Ако някой ни проследяваше, се криеше умело. Помислих си за снайперисти и се приближих до Молинас. Опитвах се да прикривам гърбовете на останалите — ако имаше снайперисти, се надявах, че няма да посмеят да стрелят от страх да не улучат Молинас.
Стигнахме до пистата. На изток в сивото небе се забелязваха розови ивици. Приклекнахме, но продължавахме да представляваме идеална мишена за някой стрелец.
Савидж се обърна.
— Екваториалната гора започва ей там. А тук е горещо и голо. Как се получава така?
— Хората наоколо са много бедни — обясни Молинас. — Плащаме им да я изсичат.
— С Мак вече бяхме в нея — обади се Лора. — Невероятно красива е, но влагата убива, а от безбройните същества, които чуваш, но не виждаш, направо се ужасяваш. Радвам се, че не се налага да влизаме отново там.
Шерлок се засмя.
— Ще се наложи отново да убия Марлин. Чувам кикота му, виковете. Ще го убия и ще видя дали ще се върне от света на мъртвите.
— Да, убий го — насърчи я Савидж, като я гледаше в очите. — Убий го отново, Шерлок. Само ти можеш да го направиш. Веднъж успя, и сега ще се справиш. Убий го, ритни го няколко пъти, върни се при мен и остани. Имам нужда от теб тук.
— И аз имам нужда от теб, Дилън — промълви тя и затвори очи.
Погледът на Савидж ме потресе. Стиснах го за рамото.
Именно в този миг си дадох сметка, че Джили е била дрогирана, когато се е хвърлила от скалите. Опиатът я бе влудил, също както въздействаше сега на Шерлок. Когато е открила, че Лора е агент от ОБН, че я е предала, са започнали да я преследват натрапчивите образи на Лора. Не е имала сили да го понесе. Затова е насочила поршето към ръба на скалата.
Обърнах се към Лора. Още гледаше планините на изток. Исках да я успокоя, че всичко ще е наред, но нещо ме възпря. Лора се справяше чудесно. Добре беше. Усмихнах се и с цялото си съзнание си давах сметка, че тази жена, която познавах от по-малко от седмица, ще реши колко по-добре е да живее с мен, отколкото без мен.
Опитахме се да сведем до минимум риска, на който се бяхме изложили. Седяхме плътно притиснати един до друг. Не допусках, че някой от хората на Молинас ни е проследил, но не можех да съм напълно сигурен?
Приближаваше малък самолет; шумът от мотора вече се чуваше. Савидж погледна към планините със свъсени вежди. След две-три минути иззад най-близкия връх се появи малка чесна 310, спусна се и се приготви да кацне, обгърната от светлината на изгряващото слънце.
Не ми харесваше шумът от моторите: прекъсваше и боботеше неравномерно.
Дали Молинас ни беше прецакал?
Обърнах се към него, когато над хълмовете изскочиха два вертолета.
— Господи! — възкликна Савидж. — Това са „Апахи“ АН–64. Те са наши! Оборудвани са с картечници. Залегнете! Всички — ЗАЛЕГНЕТЕ!
Веднага се подчинихме. Само след секунди те откриха огън по чесната. Малкият самолет се залюля над земята. Вътре имаше двама мъже. Единият пищеше. Видях как самолетът избухна: отломките му се разхвърчаха на фона на утринното небе и се разпиляха по пистата — изкривени парчета метал, части от двигателя, седалка, към която все още бе притиснато с колана онова, което само допреди секунди беше човек. Част от крило падна на не повече от десет метра от нас.