— Господи — промълви Савидж. — Добрите стари „Апахи“ от Съединените американски щати. По дяволите, какво правят тук?
— Някак са разбрали къде сме — предположи Лора и започна да маха с ръце.
Държах Молинас плътно до себе си.
Погледнах нагоре: вертолетите кръжаха, но не се подготвяха за кацане.
Господи!
— Лора — провикнах се аз. — Махай се от там. Бягай!
Стреляха по нас без предупреждение.
— Към екваториалната гора! — наредих аз и бутнах Молинас пред себе си.
Отново се насочиха към нас, без да престават да ни обстрелват. Със сетни сили стигнахме гората. В този момент си дадох сметка, че най-малко имаме нужда от Молинас — трябваше да го мъкнем с нас, а той само щеше да търси начин как да ни забави. Беше ни предал.
Извърнах го към себе си и изкрещях в лицето му:
— Проклет негодник!
— Не съм ви предал. — Дишаше запъхтяно насреща ми. — Видяхте ги. Свалиха чесната. Някой от моите хора вероятно се е обадил на Дел Кабризо и му е съобщил за бягството ви. Нареждането е дошло от картела, не от мен.
— Това ме кара да се чувствам доста по-добре — иронизирах го аз. — Е, ти оставаш да си поговориш с него.
Бутнах го до едно дърво, свалих колана му и завързах ръцете му за тънкия ствол. Разкъсах елегантната му италианска риза и напъхах парцалите в устата му.
Обърнах се към Савидж и извиках:
— Да се отправяме на север. После ще поемем наляво, на запад.
Слава Богу, беше вече достатъчно светло и виждахме накъде вървим. Трябваше да държим северозападна посока. Войниците на Молинас щяха да го търсят и после да тръгнат след нас.
Савидж тръгна, понесъл Шерлок на ръце. Погледнах към Лора — питах се защо не дойде да ми помогне. Стоеше на няколко метра от мен, без да мърда. Видях я как залитна и изпусна един автомат.
— Лора? — Вертолетите летяха над главите ни. Продължаваха да стрелят. Само по някаква случайност щяха да успеят да ни уцелят през гъстите корони на дърветата, но като имах предвид как ни бе изневерявал късметът досега, не исках да поемам никакви рискове. — Лора? — провикнах се отново. — Хайде. Побързай. Ще взема другия автомат. Какво, по дяволите, ти става? — Не ми отговори. Видях я да се обляга на едно дърво и да се хваща за рамото. — Лора?
— Само секунда, Мак.
Очите й бяха затворени, зъбите — стиснати.
Господи, бяха я улучили. Над главите ни продължаваха да свистят куршуми. Намирахме се прекалено близо до края на екваториалната гора. Трябваше да навлезем по-навътре. Махнах ръката й от рамото.
— Мина през рамото ми — изрече тя.
Разтворих ризата й и видях, че е права.
— Стой мирно. — Разкопчах ризата си и я свалих. Поне не бе потна като тениската ми. Превързах, доколкото успях, раната. Продължаваше да кърви. Лора трепереше. Кръвта течеше по пръстите ми. — Ще се задържиш ли на крака за миг? — попитах аз.
Усмихна ми се, а на мен ми идеше да заплача.
— Аз съм от ОБН. Разбира се, че ще се задържа на крака.
Усмихнах й се, докато закопчавах ризата й. Взех двата автомата и я вдигах на гърба си.
— Не, Мак. Сама ще вървя.
— Време е някои агенти да млъкнат — смъмрих я аз, а на Савидж, който се бе обърнал да види какво става, обясних: — Простреляли са Лора. В рамото. Засега раната е чиста, но…
Над главите ни отново се приближаваше вертолет. Растителността ни скриваше, но все пак се намирахме прекалено близо. Ако стреляха надолу, щяха да ни уцелят.
Положих Лора на земята, погалих я по бузата и промълвих:
— Не мърдай. Ей-сега ще се върна. Ще намеря аптечка, после ще си играя на доктор.
Тя ме изгледа, сякаш дрогата отново бе замъглила съзнанието ми. Само й се усмихнах, грабнах един автомат и изтичах до оголено място в гората. Погледнах нагоре. Над главата ми кръжеше вертолет, а перките му накланяха клоните в горната част на екваториалната гора. Чувах как птици пищят диво и се опитват да избягат. Различих мъж да гледа надолу с бинокъл.
— Копелета такива! — изкрещях аз и стрелях нагоре.
Свърших пълнителя; заредих нов и зачаках. Трябваше да са по-близо и по-ниско. „Апахът“ се залюля и смени посоката. Да, видяха ме. Хайде, нека да дойдат да ме хванат. Чух мъж да вика. Сега бяха точно над мен. Стрелях във вертолета.
Видях как пилотът се бори с уредите за управление, опитва се да овладее машината. Чух другият мъж да пищи. После вертолетът се килна наляво. Продължих да стрелям. „Апахът“ се опита да се вдигне. В следващия миг застина на място, потрепери, насочи нос към земята и бързо се спусна. Сега вече и двамата мъже пищяха.