— За да те зачислят към нас, трябва да направиш нещо много по-лошо от неумението да избегнеш куршум — отвърна й Савидж. — Хайде сега, почини си, Лора.
— И стой мирна — добавих аз. Отворих металната закопчалка на аптечката. — Сега ще си играя на доктор.
Прегледах запасите: спирт, антибиотик, аспирин, марли, бинт, анкерпласт, спринцовки, кибрит, конци, болкоуспокояващи… Слава Богу, че вертолетът не избухна. Оцених находката като най-ценното в живота си. След Лора.
Тя ме погледна.
— В момента може да сме и в Тайланд. Навсякъде, където има джунгла.
— Не и след като има градче Дос Бразос — отвърнах аз. — Стой мирно и изпий тези хапчета: антибиотик и още едно болкоуспокояващо. — Изчаках няколко минути лекарствата да започнат да действат, после оголих рамото й и прегледах раната. Отпред представляваше малка дупчица с все още незасъхнала кръв по ръба. — Не мърдай.
Намокрих марлята със спирт и я поставих върху раната.
Лора не издаде никакъв звук. Очите й бяха затворени. Хапеше долната си устна.
— Всичко е наред. Не съм в шок. Поне не в момента. Не ме гледай така. Простреляха ме и преди две години. Знам какво е да си в шок. Наистина — този път не е толкова зле.
— Къде те простреляха?
— В дясното бедро.
Само поклатих глава.
— Много добре се държиш. Продължавай да стоиш неподвижно. — Повдигнах я и погледнах откъде е излязъл куршумът: голяма дупка, покрита с кръв и части от ризата. — Не мога да зашия раната, Лора. Няма начин да дезинфекцирам напълно мястото. Само ще го почистя и ще те превържа. Ще сменяме превръзката всеки ден, става ли?
— Да. Но да знаеш, че ненавиждам инжекциите.
Поставих напоена със спирт марля върху раната и почистих наоколо, колкото ми бе възможно. Имахме антибиотичен крем; използвах го. Савидж отвори пакетче стерилни марли и ми ги подаде. Нежно отместих напоеното със спирт парче и закрепих с анкерпласта новото.
Повторих процедурата и с раната отпред. Измих кръвта от гърдите й. На фона на бледата й кожа засъхналата кръв беше тъмночервена, почти черна. Беше ми страшно неприятно да я гледам.
Бинтовах рамото й и завързах краищата под гърдите й. Направих всичко, за което се сетих.
— Ей, Шерлок, още ли си там, скъпа?
— Вече съм тук, Дилън.
— Добре ли се справяме според теб? Концентрирай се, Шерлок. Говори ми.
— Тук съм — повтори тя с доста немощен глас. — И полагам всички усилия да се съсредоточа.
След няколко минути попитах Лора, дали още я боли.
— Съвсем слабо — отвърна тя и аз й повярвах. — Тези лекарства действат великолепно. Нещата наистина не са съвсем зле.
28.
Трябваше да я стопля някак. Навлякох й отново ризата и я покрих с одеялата.
— Лежи спокойно.
Понеже е била ранявана и преди, тя знаеше каква е болката. Не се съмнявах, че ще се справи с нея. Важното беше да я опазим жива в тази проклета екваториална гора.
Савидж се обърна към съпругата си:
— Какво каза, Шерлок? Според теб добре ли си свършихме работата?
— Не знам, Дилън. Трудно ми е да се съсредоточа, съжалявам. Аз…
Отново се откъсна от действителността.
— Сега ще сънува онзи лунатик — въздъхна Савидж. — Господи, Мак, не е честно.
— Този път остана при нас по-дълго — обърнах му внимание аз.
Лора се намеси:
— Дано този път убие Марлин Джоунс. Така ще е най-добре за нея.
— Не ми се вярва подобно нещо да е възможно, но има малка вероятност… — Савидж се замисли. После се наведе към съпругата си. — Чу ли, Шерлок? Убий негодника, само да дръзне пак да се появи. Простреляй го между очите. Постарай се с всички сили да го направиш, става ли?
Замълча и вдигна поглед. В далечината чухме шум от вертолет. Не се снишаваше и не стреляше — сигурно обикаляше наоколо. Нямаше начин да ни видят през гъстата растителност — защо да стрелят?
Споделих предположенията си какво е накарало Джили да се хвърли от скалата.
— Вече изобщо не се съмнявам, че Джили е взимала от опиата. Най-вероятно през онази злокобна нощ се е опитвала да избяга от Лора. Тя е била постоянно в съзнанието й, както Марлин Джоунс е в мислите на Шерлок или както аз не спирах да изживявам случилото се в Тунис. Но има съществена разлика. Шерлок ще се отърси от това, както стана и с мен. Възможно е Джили да е взела прекалено голяма доза от опиата и да се е пристрастила към него, защото когато излезе от комата, мисълта за Лора постоянно я занимаваше. Причината за бягството й от болницата е неясна — дали не иска да ме види отново, не знам. Нищо чудно. Когато я открием, ще получим отговора.