— Истината е — намеси се Савидж, — че нямаме представа какви са дълготрайните последствия от опиата.
— Опасявам се, че дори Пол не е наясно — отвърнах аз.
Видях бръмбар — черен, с оранжеви и зелени краски. Спря за миг, размърда антените си към мен и се шмугна под листата. „Навсякъде щъкат всевъзможни същества — помислих си аз — и всички са гладни.“ Всичко наоколо бе живо, гладно и преследвано от друго същество; умре ли, загнива моментално или го изяждат.
Обърнах се към Лора и нежно прокарах пръсти по устните й.
— Понеже засега си страшно сговорчива, ще ти дам още малко вода.
Тя изпи доста. Погледнах към оставащите бутилки. Дали трябваше да сме пестеливи? Питах се колко ли дълго ще се наложи да преживеем на това място. Лора трепереше. Понечих да сваля ризата си, но тя ме спря.
— Недей, Мак. Трябва да си покрит възможно повече. Наоколо е пълно с гадни твари, готови да те ухапят, има и пиявици.
Пиявици ли? Господи, имаше право. Прегънах едно от одеялата, пропито с миризмата от секс, и го пъхнах под врата и главата й.
— Трябва да сме много предпазливи — продължи тя.
Замълча и свъси вежди. Явно се опитваше да събере мислите си.
— Всичко е наред, Лора. Не се притеснявай. За никъде не бързаме.
— Мислех си за шефа си — Ричард Атертън; питах се дали всички от ОБН са дошли в Едгертън.
Пак млъкна. Знаех, че изпитва болка. Не издържах да я гледам как страда. Дадох й още едно болкоуспокояващо.
След няколко минути тя отвори очи и ми се усмихна, но лицето й беше поруменяло. Не знаех дали е от треската, от горещината или от голямата влага.
— Дишай дълбоко, Лора — посъветвах я аз. — Мисли си каква „Маргарита“ ще ти направя. Представи си как втривам крем в гърба ти и масажирам раменете ти, докато изчезнат всичките възли. Няма ли да ти е приятно?
Прокарах леко пръсти по бузата й.
Отметнах косата от челото й. След няколко минути тя изглеждаше поунесена. Не исках да я убия, като й давам прекалено много болкоуспокояващи. Погледнах часовника си — беше почти осем сутринта. До обяд не биваше да й давам никакви хапчета повече.
— Достатъчно топло ли ти е? — попитах аз.
Замисли се, но не ми отвърна.
Шерлок бе в дълбок унес, без съмнение изпълнен с видения за Марлин Джоунс.
— Колко време мина от последното дрогиране, Савидж?
Той се замисли.
— Доведоха я при мен тридесетина минути, преди ти и Лора да пристигнете с Молинас.
— Значи от около шест часа.
Савидж гледаше към зелените клони над главите ни. Чух маймуни да пищят, птица да маха бясно с крила и други, непознати за мен звуци.
— Какво има? — попитах го аз.
— Чувам нещо — прошепна Савидж. — Някой идва насам. Знаехме, че рано или късно ще ни проследят. Питам се дали са открили Молинас.
Стиснах ръката на Лора, за да й дам знак да мълчи, и се заслушах.
Да, някой идваше. Всъщност — няколко души. Търсеха напосоки, но вече не бяха много далеч. Савидж бе вдигнал един от автоматите АК–47. Аз измъкнах брена от кръста.
— Не мърдай — прошепнах в ухото на Лора.
На лицето й се изписа внезапна тревога, но бързо премина и тя отново беше спокойна.
— Може и да съм легнала, Мак, но не съм безпомощна. Дай ми пистолет.
— За нищо на света. В момента си пациент. Не бива да ставаш. Представи си какво ще стане, ако раната на рамото ти се отвори. Трябва да оцелеем. Лежи кротко и…
— Не желая двете с Шерлок да умрем, защото съм безпомощна, Мак. За момента тя е извън играта. Може да се уповава единствено на мен. Дай ми брена.
Подадох й го.
— Близо са, Мак — обади се тихо Савидж. — Хайде да вървим.
Преметнах другия автомат през рамо, пъхнах мачетето в колана, проверих дали имам още пълнители и тръгнах след Савидж. Ако нещо се случи с нас, Лора разполага с брена. Макар че реших да не мисля за това, все пак хвърлих още един поглед назад. Лора стискаше пистолета.
След петдесетина крачки почти налетяхме на тях. Въобще не си даваха труд да пазят тишина. Говореха високо на испански, доколкото разбрах, ругаеха.
Изчаквахме, приклекнали зад широки зелени листа. Горещината беше нетърпима. Въздухът ставаше толкова тежък, толкова влажен, че едва се движехме. Дишаше се адски трудно. Слава Богу за водата, която намерих във вертолета. Когато минаха на четири-пет метра от укритието ни, мъжете непрекъснато се оплакваха.