Засмя се и поклати глава.
— Още няма десет — обадих се аз, — но не можем да останем тук. Как мислиш — ако носим Шерлок, Лора и всичките ни запаси, ще извървим ли триста метра, преди да припаднем под някое дърво?
— Най-много толкова — съгласи се Савидж. — Ако се налага да използваме мачетето, за да си пробиваме път, едва ли ще изминем повече от километър за цял ден.
— Все пак е по-добре, че жените са повалени, а не ние. Представям си как Лора би се опитала да ме носи.
Савидж се засмя, но бързо стана сериозен.
— Ако раната на Лора се инфектира, здравата ще го закъса.
— Разполагаме с още няколко ризи. Ще покрием цялото й тяло. Е, не ухаят особено приятно, но са препятствие пред мръсотията и буболечките. — Погледнах към гъстите корони над главите ни: червеникава маймуна ни гледаше вторачено. — Толкова много цветове… навсякъде. Савидж, виж — манго. И е съвсем узряло. Може да изядем по един „Марс“, а после за десерт да хапнем манго.
Набрах половин дузина от най-хубавите. Изненадах се как така някое животно наоколо вече не ги е изяло.
Към един часа по обяд попаднахме на малко пространство, където нямаше такава буйна растителност. През не толкова гъстите корони на дърветата над главите ни проникваше повече светлина. Тя ни осигуряваше и повече въздух. Спрях и положих Лора върху одеяло на земята.
— Попий ги всичките — насърчих я аз. — Нека те изсушат до кости.
Издърпах през последните тридесетина метра гъстата мрежа с останалите ни бутилки вода. Две змии прекосиха пътя ми с шеметна бързина. Питах се дали някой е в състояние да ги улови и дали едно тяхно ухапване е достатъчно да те умъртви.
Разстлах одеялото. През последните два часа Лора беше невероятно тиха. Изглежда спеше — беше толкова упоена, че нямаше как да е будна. Пипнах челото й — беше горещо като пещ. Дали пък не е нормално в тази адска дупка? Влажността в екваториалната гора вероятно достига сто процента. Е, поне на пипане кожата й не бе лепкава.
Шерлок най-после се събуди. Седеше по турски върху едно одеяло и гледаше Лора.
— Не й позволявай да умре — каза ми тя и откъсна лента от разкъсаната си риза, за да завърже гъстата си червена коса на тила. Отделни кичури обаче продължаваха да се вият около лицето й. — Не съм си представяла, че съществува подобно място. Току-що видях жаба да прескача от едно дърво на друго, а бяха на разстояние поне три метра. Беше дълга и мършава; май не съм виждала нещо по-грозно. Не съм сигурна дали беше червена или оранжева — толкова бързо прескочи. Това място не е за хора, така да знаеш.
— Знам — отвърна Савидж. — Защо да не си мислим за нашето пътуване тук като за ексцентрична ваканция? Някой ловен клуб сигурно ще се заинтересува. Двамата с Мак видяхме ягуар. Изпий това, скъпа. Не, не на малки глътки. Изгълтай го цялото. Точно така.
Тя пи до насита и Савидж избърса устата й. Шерлок попипа пръстите му, положени върху бузата й.
— Дилън, онова, което виждам, лимон ли е?
— Браво — похвали я той. — Вече си по-добре. Да, с Мак намерихме няколко лимонени дървета. Обрахме плодовете. Ако ни свърши водата или трябва да се измием, ще ги използваме.
— Може и да ги използваме за „Маргаритите“ на Лора. Дилън, сега те виждам съвсем ясно. Не ми харесваше да съм откъсната от теб.
— И на мен — отвърна той.
— Вече не се налага да ме носиш.
Наведе се и я целуна.
— Добре. Значи ще ми помогнеш да носим бутилките с вода.
Тя се засмя; беше истинският смях на Шерлок. Пак ми се прииска да бях убил Молинас заради всичко, което й причини. Причини и на мен.
Лора лежеше със затворени очи. Несъмнено изпитваше болка, но съзнавах, че трябва да внимавам с болкоуспокояващите. Дадох й вода, антибиотици и два аспирина.
— Време е за обяд — обявих аз. — Ще се състои изцяло от захари и мазнини. Двете ми най-любими неща на този свят. Ако продължаваме с такава питателна храна, ще започнем да подскачаме по дърветата заедно с маймуните.
Савидж се намеси:
— Видях половин дузина червеникави маймуни на седемдесет и пет крачки зад нас. Люлееха се високо над главите ни, гледаха ни с интерес, но не останаха във възторг от присъствието ни. Все едно сме съседи, които не одобряват. И ми хрумна нещо: тук, на своя територия, те и преди са виждали хора. Защо не допуснем, че не сме навътре в екваториалната гора на Колумбия, на стотици километри от всякаква цивилизация, а сме близо до селце или град? Макар да не съм наясно защо някой би си избрал да живее на място, което прилича на нажежена пещ.