— Благодаря — смотолевих аз.
— Искам „Маргарита“ — промълви Лора. — С много лимон. Ние дори си носим лимоните.
Огледах струпалите се в кръг хора.
— Чувал съм за „Корковадо“ — произнесох бавно. — Не е ли в Коста Рика?
Жена с яркочервени бикини кимна и попита:
— Вие къде мислехте, че сте?
— Може би в Колумбия — отвърнах аз. — Ей, винаги съм искал да посетя Коста Рика.
— Нищо чудно, че животните ни гледаха с отегчение — подметна Шерлок. — Виждали са доста хора и преди.
Един от мъжете попита:
— А вие никого ли не видяхте?
— Само лоши типове — отвърна Шерлок. — И следи, които водеха навътре в гората. Но не искахме да рискуваме и да се загубим още повече. Затова се движехме на запад.
— И не видяхте въжената линия над главите си? — попита Том. Погледнахме го неразбиращо и той продължи: — Вчера всички минахме над екваториалната гора с лифта. Беше впечатляващо. Е, сигурно сте го пропуснали. — Подаде ми ръка. — Добре дошли в Плая Бланка.
31.
Лора започна да диша със затруднение и да се дави. Вторачих се в мъжа, представил се за лекар. Не разбрах как я сграбчих и я притиснах към себе си. Трепереше силно.
— Лора — промълвих аз.
— Не!
Том ме избута настрана. Вдигна клепачите й, провери пулса, после извика бързо да му донесат плажни хавлии.
Мъже и жени дотичаха — носеха разноцветни хавлии с папагали, леопарди и ярки слънца по тях. Том я зави с поне половин дузина кърпи, намокри края на едната и я постави на челото й. После нареди:
— Донесете ми студени безалкохолни, но да не са диетични. — Някой натика кутийка в ръката му. Той я отвори и се обърна към мен. — Повдигни й главата. Трябва да налеем това в нея. — Мислех, че ще откаже, но тя го изпи. На някакво ниво на подсъзнанието вероятно знаеше, че трябва да го изпие. — Захарта ще й помогне — обясни Том. — А и се нуждае от течности. Хайде да продължим да ги изливаме в гърлото й. Важното е да се преборим с дехидратирането й. — Тълпата наоколо малко се отмести, за да има повече пространство. — Къде е хеликоптерът? — провикна се Том, докато наливаше още от напитката в устата на Лора.
— Спасителят каза, че ще бъде тук след десет-петнадесет минути — извика някой.
Мъжете и жените сякаш си бяха разпределили задачите. Едни ни донесоха разни неща за пиене, други — храна, трети — лосиони против насекоми и пешкири. Жена със страхотни бикини примъкна чадър и го постави над Лора, за да я предпазва от слънцето.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато Лора отвори очи и погледна право към мен. Беше смъртно бледа, но отново беше в съзнание. Усмихна ми се. Том й даде още да пие.
— Страхотно се справяш, Лора — увери я той. — Дръж се още малко. Дишай дълбоко. Да, точно така. Не се оставяй отново да се унесеш. Става ли?
— Става.
Отвърна със своя глас; да — беше слаб и немощен, но беше в съзнание.
— Чувам хеликоптера — обявих аз. — Не ме изоставяй сега, Лора. Не потъвай отново в унес. Наистина ще се притесня. И Том ще се притесни. Просто ми се усмихвай на всеки две минути и се съсредоточи върху дишането. Нужно ми е това уверение. Чуваш ли ме?
— Наистина съм добре — прошепна тя. — Доста ме боли, Мак, но ще се справя. Ще приемеш ли това за усмивка?
— Не съм виждал по-красива усмивка. Съжалявам, че не разполагам с повече болкоуспокояващи. Стискай ръката ми, когато стане непоносимо.
Хеликоптерът се приземи на двадесетина метра. Двама мъже с раници на гърба и жена с черна чанта в ръка хукнаха към нас. Започнах да вярвам, че на Лора наистина ще й се размине. Идеше ми да заплача от облекчение.
Хеликоптерът излетя. Държах Лора за ръка, а един от екипа прикрепи система и й обясни на гърлен английски:
— Това е само захар и солена вода. Няма за какво да се притеснявате. Лекарят каза, че е пила сода. Този разтвор е още по-добър.
— Дехидратирана е. — Младата жена, обърнала назад козирката на бейзболната си шапка, постави кислородна маска на Лора. — Алергична ли е към нещо?
Свих рамене:
— Не знам.
Жената само кимна.
— Ще й инжектирам антибиотик. Той много рядко предизвиква алергична реакция. — Погледна ме и ме попита: — Съпруга ли ви е?
— Още не.
Друг от екипа преглеждаше Шерлок. Хеликоптерът се вдигна над короните на дърветата — пред нас се откри панорамна гледка към екваториалната гора. Гъста, всяваща страх, зелена… Ниска гъста мъгла като прозрачен сивкав воал се стелеше над някои части. Изглеждаше мистериозна, неземна. Не изглеждаше никак подходяща за живот на човешки същества. Далеч на югоизток вероятно бе мястото, където се шмугнахме в гората, за да избягаме от стрелящите по нас вертолети. Сигурно и градчето Дос Бразос бе нататък, а на няколко километра югозападно от него се намираше лагерът на Молинас — негодникът, събрал безумно храбри хора, но без никаква дисциплина.