Сълзи течаха по бузите й, но тя ги забеляза едва когато стигнаха до устните й и усети соления им вкус. Бързо ги избърса и рязко се обърна назад.
Скудър продължаваше да стои като парализиран на мястото си, въпреки че бяха минали няколко минути, откакто, стреснати от вика му, Черити и останалите бяха скочили на крака и бяха се втурнали към него. Не беше мръднал нито веднъж през това време, да, Черити почти беше уверена, че дори не беше и дишал; стоеше неподвижен, вдигнал дясната си ръка, втренчен, с широко разтворени, изумени очи в странния, непривичен пейзаж там отвън. Изражението на лицето му издаваше истински ужас. Нет също гледаше втренчено почти сюрреалистичната околност, но в погледа й се отразяваше по-скоро детинско любопитство. Единствено лицето на Гърк беше запазило обичайната си неподвижност, като се изключи леко извитата дъга, в която се бяха присвили старческите му устни, сякаш се опитваше по този начин да разкрие пред целия свят своето презрение.
Но физиономията му беше най-малкото, в което можеше да се заблуди. От няколко часа насам Черити изобщо не беше вече уверена дали не се е лъгала по отношение на всичко, което се отнасяше до Гърк.
Тя отхвърли тази мисъл. С Гърк и онова, което й беше разказал, щеше да се занимава по-късно. Че е все още жива и че всички са дори на свобода, й се струваше истинско чудо. От вика на Скудър бяха минали две или три минути, а може би същото време беше минало и от мига, в който беше излязла, залитайки, от трансмитера и се бяха озовали в този нов, напълно непознат свят. Пет или шест минути не е кой знае колко време, но повече от достатъчно за Даниъл, за да насъска подире им цели кохорти от своите насекомообразни воини. Черити си припомни с ужас колко много черни, четириръки мравки се бяха намирали в залата на трансмитера на Шаитаан.
Наистина, тя самата и най-вече мегавоинът бяха избили голяма част от тях, но съвсем не всичките. А в окаяното състояние, в което се намираше за момента малката й лична армия, може би щеше да е достатъчна и само една мравка, за да ги унищожи докрай.
Черити се обърна и хвърли неуверен поглед към пръстена на триметровия трансмитер. Уредът все още беше включен във вътрешността на тесния кръг от сребрист метал, който потрепваше в състояние на безтегловност на около педя над земята, се движеше нещо безформено черно. Очевидно човешкият ум изобщо не беше в състояние да проникне в същността на тази странна транспортна система. Но тя имаше някаква материална страна. Тя съществуваше и беше ужасна, онова, което Черити беше изпитала за малкото и все пак безкрайни мигове във вътрешността на трансмитера, й се беше сторило като повей от ада.
Внезапно усети, че някой я наблюдава. Беше Гърк. Нет и Скудър продължаваха да разглеждат странната, тюркоазносива местност пред себе си, но джуджето беше извърнало глава и я гледаше с тъмните си, нечовешки очи.
— Няма да ни преследват — каза той.
Черити се попита дали не чете мислите й, обаче си отговори отрицателно. Доста често беше доказвал, че не може да го прави. Може би не беше особено трудно да се разбере какви мисли се въртят из главата й, докато гледа към тази тъмна врата, водеща към нищото.
— Откъде си така уверен? — попита тя.
— Няма да го направят — настоя Гърк. — Това място е табу. Те ще се оставят по-скоро да ги убият, отколкото да стъпят тук.
— Познаваш ли това място?
Гърк сви рамене така, че главата му се заклати от тежестта си насам-натам.
— Чувал съм само — отвърна той уклончиво. Лъжата беше толкова прозрачна, че дори и в неговите собствени уши не можеше да прозвучи убедително.
Лицето на Черити потъмня леко.
— Чувал си вече доста неща, нали? — попита тя остро. — Много повече от това, което си казвал досега.
Гърк се засмя:
— Ти не си ме питала, нали!
Черити се накани да отговори ядосано, но успя да се овладее в последния момент.
— Вярно е — процеди тя през зъби. — Но ще го направя. Можеш да си сигурен. Ще се наложи да си поговорим, човече. Доста дълго и за много, много неща.
Гърк отново сви рамене и издаде неприличен звук.
— Може — отвърна той внезапно с обичайния си скърцащ старчески глас. — Но не тук и не сега. — Посочи с тъничкия си показалец към трансмитера. — Даниъл може да си подскача сега на един крак оттатък, но даже и да си откъсне главата, не би могъл да накара някое от ония същества да стъпи в трансмитера. Това обаче не означава, че сме на сигурно място. Тук има доста други „приятелчета“. А на някои от тях предпочитам изобщо да не им се изпречвам пред очите.