Беше както винаги и както винаги Жан се питаше дали резултатът си струва усилията. И както винаги стигна до извода, че изобщо не си заслужаваше. Наистина, бяха му достатъчни само петнайсетина минути, за да стигне дотук през лабиринта от тунели, но преди това му трябваха почти два часа, за да надхитри стражата и да тика почти миля мотора си през тунела, преди да се реши да запали двигателя.
А след това също толкова време за последните петдесет метра.
Беше спрял мотора точно под острова и се беше изкатерил нагоре по плетеницата от стълби, ръждясал метал и купчини отпадъци, но се беше натъкнал на плъхове и се беше наложило да се крие повече от час.
Жан потрепери и сега от страх, като си спомни колко близо до скривалището му — някаква тясна ниша в стената, в която някога е имало електрическо табло — беше минала върволицата животни. Не бяха кой знае колко много на брой, около десетина, както пресметна Жан, но дори и само едно от тези животни с големината на овчарско куче беше достатъчно, за да разкъса човек, ако е гладно и достатъчно отчаяно.
А животните, които беше видял там долу, изглеждаха доста гладни. Въпреки лапите и зъбите си те представляваха направо жалка гледка — само да не бяха толкова големи. Козината на повече от тях беше сплъстена, на места беше почнала да окапва, образувайки големи, грозни петна. По някои имаше възпалени, сълзящи язви и почти всички бяха ранени по един или друг начин. Очевидно групата се връщаше от лов. И в случая май им беше отредена ролята на плячка.
С крясъци и много бързо групата беше пробягала покрай скривалището му и се бе изгубила в лабиринта от подземни ходове и галерии, но Жан дълго време не се реши да напусне прикритието си. Обикновено плъховете не нападаха хора, знаеше го, но тези животни бяха почти полудели от страх и глад, а някои от раните, които беше видял, продължаваха да кървят; битката, от която се връщаше тази жалка група, сигурно не е била преди много време. Много вероятно беше да се нахвърлят върху всичко, което се движи. Освен това нямаше нищо друго на света, което Жан да мрази толкова много, както мравки и плъхове. Само от вида им му призляваше. Можеше да полудее дори при представата, че ще го докосне някое от тези отвратителни четинести същества, че ще долови горещия им, миришещ на мърша дъх, че ще усети драскането на ноктите им по кожата си. Така че беше изчакал напълно да се увери, че няма да се върнат, преди да изпълзи от ръждясалата метална кутия без врати и да се измъкне окончателно на повърхността.
Не, размишляваше той, докато по навик се оглеждаше наляво и надясно, преди да пробяга последната непокрита отсечка от пътя до укреплението, наистина не си струваше да идва непрекъснато тук.
Което обаче не му пречеше да го прави и преди, и в бъдеще.
Жан не можеше да каже кое точно така го влече към това място. Наистина — тук беше укреплението с неговия вътрешен живот, пълен с бръмчене и проблясващи светлини, със странни звуци и възхитителни неща, от които той можеше да идентифицира твърде малка част. Това беше късче от чужд, загинал свят, късче минало, онова минало, за което понякога разказваха родителите му и което той и връстниците му познаваха само по картини и книги. Понякога Жан се питаше дали не е всъщност единственият от жителите на Свободната зона, който наистина някога е виждал част от това минало. И понякога страшно му се приискваше да вземе със себе си някой от останалите и да сподели с него тайната си.
Но, разбира се, нямаше да го направи.
Чисто и просто опасността беше прекалено голяма. Ако разберяха в Свободната зона какво беше открил при редовните си идвания насам — идвания, които бяха забранени, но все пак мълчаливо толерирани от Барлър и останалите, тогава нямаше да му позволяват повече да излиза. А точно това не му се искаше да рискува.
Беше преодолял откритото пространство и се сгуши зад опожарените останки от някакъв зид. Огледа се с разтуптяно сърце. Островът все още не се беше превърнал в джунгла, но не беше и част от Свободната зона. Беше един вид ничия земя, за която никой не предявяваше претенции, но можеше да се посещава от жителите и на двата бряга на реката. Няколко пъти през изминалите години се беше натъквал на чудовища, които бяха преминали сухото русло на реката;,веднъж дори беше видял мравка. Не биваше да се подценява и опасността от въздуха. На неравни интервали над реката патрулираха планери, които стреляха по всичко, което се движи.
За момента всичко изглеждаше спокойно. Между опожарените развалини не помръдваше нищо, по небето над града и джунглата също не се движеше нищо. Въпреки това Жан постоя известно време неподвижно и се огледа внимателно, преди да се изправи и да пробяга последните двайсетина крачки до укреплението.