Дори и на него, който съвсем точно знаеше какво търси, му беше трудно да го открие. Когато го намери, преди повече от четири години, укреплението беше погребано под развалините и обрасло с буйна растителност. Постепенно беше разчистил отпадъците, понеже бързо беше разбрал, че повечето от чувствителните прибори не са повредени, а само нямаха видимост поради огромните количества от развалини. Бурените беше оставил така, както си бяха, а по-късно даже беше почнал да събира млади, здрави растения из околността и да ги разсажда край укреплението, така че междувременно то беше скрито под тънки, но жилави вейки.
Както винаги, когато се приближаваше до него, той оглеждаше критично творението си и дебнеше дали някъде не се е появила пролука, дали няма предателско проблясване от метал или стъкло, но не откриваше нищо. Можеше да бъде доволен. Даже мравките да стигнеха дотук, те щяха да отминат нататък, без да забележат нещо.
Жан се приведе, разтвори внимателно плетеницата от трънливи клони, която прикриваше входа, и издърпа със зъби тежката кожена ръкавица от дясната си ръка, като същевременно придържаше с лявата клоните назад. После внимателно постави разперените пръсти на десницата си върху очертания като тънък, червен пръстен кръг до вратата и чу познатото щракване, когато укреплението идентифицира отпечатъците от пръстите му и му позволи да влезе. Беше му необходима цяла година, за да разкрие начина на функциониране на тази врата и да промени програмата й така, че да позволява достъп единствено на него.
На боядисаната с тъмнозелен маскировъчен цвят стена на укреплението се появи тънък като косъм процеп, който бързо се разшири и се превърна във врата, висока не повече от метър и половина, и Жан влезе приведен вътре. Вратата се затвори зад гърба му също толкова безшумно, както се беше и отворила, и почти едновременно с това на тавана се включи и осветлението, което потопи малкото помещение в странна жълтеникава, мека светлина. Както винаги, когато идваше тук, Жан се спираше за малко и се любуваше на един лукс, който другите жители на Свободната зона дори не можеха да си представят — така, както и той не беше могъл, преди да дойде тук за първи път: той просто стоеше и гледаше. Тази светлина беше съвършено различна от тюркоазнозелената светлина на небето, под което Жан се беше родил и израсъл. И при първото му посещение тук тя го беше изплашила, дори направо паникьосала. Но това чувство беше преминало бързо и беше отстъпило място на странното усещане за уют. Днес вече той възприемаше тази жълта светлина като нещо много по-приятно от лъчите на деня.
Погледът му се залута из хаоса от скали, стрелки, разноцветни лампички и миниатюрни монитори и се закова на една малка червена лампа, която проблясваше в бесен ритъм.
Жан смръщи чело. Той познаваше значението на тази светлина. Някой се беше опитвал да влезе вътре.
Седна в едно от трите тапицирани удобни кресла под командния пулт, протегна ръка и натисна бързо един подир друг три бутона. Светлината от тавана намаля, без да изгасва напълно, а непосредствено до лявата му ръка просветна правоъгълен монитор с големината на човешка длан. Жан чу звънко жужене, докато връщаше видеолентата, после трепкащите ивици на екрана се превърнаха в стереоскопично цветно изображение на пространството пред укреплението.
Въздъхна с облекчение, когато видя, че всъщност само някакво животно се беше опитало да проникне тук: едно зелено-сиво нещо с почти човешки ръст, което приличаше на неудачна кръстоска между рак и хлебарка и чиято проблясваща черна рогова обвивка недвусмислено го идентифицираше като представител на животинските видове на мороните. Огромните му очи сякаш гледаха Жан и през монитора пълни с омраза.
Жан се усмихна неспокойно. Това, което видя, беше само запис отпреди няколко дни, може би седмици, и въпреки всичко трябваше да положи усилия, за да не отмести инстинктивно поглед към вратата и да се увери, че съществото не е разбило здравата стомана и не е пропълзяло вътре.
Записът свърши, когато злополучният мелез най-сетне се отказа от безсмислените си усилия да разбие стоманената стена и се обърна, за да се отдалечи от мястото с гротескни, подскачащи движения. Жан тъкмо се канеше пак да изключи монитора, когато сиво-белите ивици отново се стабилизираха и образуваха картина. И той пак насочи вниманието си натам.
Явно няколко секунди след записа камерата отново се е включила автоматично и когато той се вгледа по-внимателно в малкия екран, разбра причината: животното се беше отдалечило от укреплението на трийсет-четирийсет стъпки и пълзеше с гротескни движения по равнинната повърхност, която делеше укреплението от брега на острова. Но на екрана внезапно се появи още едно движение — бегло, сребристо проблясване по небето, почти в края на зрителния обхват на камерата. Приближаваше се с бясна скорост, изчезна за мит и после се върна обратно, вече малко по-бавно — и в този момент тънка, непоносимо ярка светкавица проряза небето и прониза огромното животно. Жан затвори очи заслепен, когато екранът сякаш избухна в непоносима бяла жарава. Когато отново отвори очите си, животното вече го нямаше. Там, където беше застанало само преди секунди, сега земята пламтеше в приглушено тъмно, мрачно червено.