Няма съмнение, помисли си смаяно Жан, че някъде, може би на по-малко от три мили разстояние, в този момент бе стреляно с лазерно оръжие. И изстрелът не е бил единичен. Малката червена точица продължаваше да трепти, а малкото прозорче под екрана се запълваше все по-бързо с цифри и букви, чието значение, както и преди, оставаше скрито за него.
Жан беше объркан. От последния път бяха минали едва три дни и макар и да нямаше истински правила, все пак досега не му се беше случвало да става свидетел на нов лов след по-малко от две седмици. В края на краищата не беше в интерес и на самите ловци да обезлюдяват напълно Свободната зона.
Какво, по дяволите, можеше да означава това?
Жан наблюдаваше като омагьосан трептенето и просветването на малката червена точица. Минаха няколко минути, докато бясното пулсиране на светлинката отслабне малко и най-накрая окончателно престане. Той размишляваше напрегнато. Каквото и да ставаше там отвън, то не беше обичайният лов.
После минаха още няколко минути, докато Жан колебливо протегна ръка и докосна един бутон над монитора. Чу се тихо, неравномерно бръмчене и от един процеп под екрана се показа лист хартия, върху който имаше умален отпечатък на компютърната графика. Точните координати на отчетените изстрели бяха нанесени във формата на кръст с данни за отдалечеността и посоката.
Жан откъсна листа, сгъна го грижливо и го прибра в предния джоб на сакото си. После взе оръжието си, убеди се педантично, че е заредено, провери двата резервни пълнителя, прикрепени към колана му, и излезе от укреплението.
2.
В първия момент Черити не можа да каже кой е по-изненадан — тя, жрицата на Шаит, която се беше появила изпод плъзгащата се врата, или двете мравки, които придружаваха старицата.
Но в крайна сметка двете огромни насекомоподобни преодоляха изненадата си по-бързо от нея. Едната от двете мравки блъсна жрицата на земята и същевременно посегна с останалите си две ръце към единствената част от облекло, която носеше: един тесен метален колан, от който стърчаха дулата на четири необичайно изглеждащи оръжия. Другата изсвистя остро и незабавно се хвърли срещу първия неприятел, когото видя, Гърк.
За миг времето като че ли спря. Черити гледаше и слушаше всичко, което ставаше около нея. Но колкото и абсурдно бързо и прецизно да функционираха сетивата й, толкова абсурдно бавно реагираше тялото й на нейните заповеди. Опита се да отскочи настрани и да дръпне със себе си едновременно и Нет, и Скудър, но движенията й бяха толкова мудни, сякаш въздухът се беше превърнал изведнъж в гъст, невидим сироп. Черити видя как мравката с невероятно бързо движение измъкна двете си оръжия от колана и ги насочи към Скудър и нея, и разбра, че ще натисне спусъка, преди още да е успяла да мръдне и на милиметър от мястото си. Мили Боже! Знаеше, че тези зверове действат бързо, но не толкова много!
Това, което спаси живота на Скудър и нейния, не беше собствената й реакция. Беше мегавоинът.
Той се измъкна, олюлявайки се, от пръстена на трансмитера и изкрещя, очевидно още преди тялото му да се е стабилизирало напълно, една опушена, обляна в кръв, раздърпана фигура с овъглени чукани вместо ръце и веднага се хвърли към Скудър.
И в същия миг, в който мравката съзря фигурата в разкъсаните черни бойни дрехи, тя замръзна по средата на движението си.
Черити се блъсна в Нет и я повлече подир себе си; протегнатата й ръка улучи Скудър по рамото и го тласна настрани, но не достатъчно далеч. Мегавоинът го хвана здраво за колана и рамото, вдигна го нагоре като кукла, за да го запрати в стената. Скудър крещеше и удряше с юмруци, където завари, но великанът сякаш изобщо не усещаше тези удари. С гневно движение и без видимо усилие повдигна двуметровия мъж над главата си — и също застина на мястото си.