Мегаманът нанесе три светкавични юмручни удара на мравката, при които тя залитна безпомощно назад и се удари в стената. Той замахна повторно подире й, стоманенотежките му юмруци се стовариха върху черепа й. Чудовището издаде последен, почти жален свистящ звук, после крайниците му омекнаха и то се свлече на земята подобно на марионетка с прекалено много ръце и крака, чиито конци са отрязани изведнъж.
Мегаманът застана за миг неподвижно. Олюля се, ръцете и краката му започнаха да треперят, после направи една-единствена мъчителна крачка, удари се в стената и опирайки се на нея, взе да се свлича надолу, като бавно се обръщаше. Лицето му представляваше разкривена маска от болка и паника, кръвта му изтичаше от поне пет-шест дълбоки рани, всяка от които би била достатъчна за смъртта на обикновен човек. Погледът му беше трескав, сякаш животът се мъчеше с всички сили да не угасне.
А миг по-късно Черити видя очите му.
Този човек бе неин враг, мислеше си тя почти истерично. Най-опасният противник, с който някога се е сблъсквала, жив робот, който Стоун беше насъскал срещу нея и спътниците й и който вероятно би ги преследвал и до края на Галактиката, ако се наложеше. Не човек, а машина, чиято единствена задача се състоеше в това да убива.
И въпреки това в погледа му тя не прочете нито враждебност, нито гняв, дори не и студенина или нечовешка решителност, която беше проявявал до този момент, а само болка, която беше много по-дълбока, отколкото ако беше предизвикана от физическа болка. Този мъж приличаше на някого, който беше изгубил всичко, комуто бе откраднато нещо много важно, може би единственото, в което някога беше вярвал. Когато беше излязъл със залитане от трансмитера, тя беше изпитала истински страх от него, тъй като и той не се беше поколебал нито за миг и веднага се беше хвърлил към Скудър, събаряйки го на земята без ни най-малкото усилие. Но изведнъж Черити осъзна, че не е съвсем сигурна дали трябва да се бои повече от този мъж. Въпреки ужасното си състояние, той все още можеше да се изправи и да ги избие със същата ловкост, с която се беше справил с двете огромни насекоми.
Но нещо го възпираше. Нещо, което…
Тънък, ослепително бял лъч докосна гърдите на мегамана. Той се изправи и залитна с вик напред, когато лазерният лъч прониза тялото му и освободи светкавично цялата си енергия в намиращата се зад него стена. Скалата се нажежи до червено, а от гърба на разкъсаното сако на мегамана лумнаха пламъци.
Той падна по очи, после се претърколи със стенание по гръб, за да задуши пламъците, и отново се надигна, когато втора лазерна светкавица прониза тялото му.
Черити скочи на крака с едно-единствено движение. Аби Ел Гърк беше само на два метра зад нея. Беше взел едно от лазерните оръжия, които мегаманът беше избил от ръцете на мравките, и тъкмо го насочваше към падналия, за да отпрати трети изстрел към него.
— Не!
Джуджето дори не й обърна внимание. Той разкрачи крака и стисна оръжието с двете си ръце, за да може да се прицели по-добре; една стойка, която вероятно беше наблюдавал у самата нея. Изражението на сбръчканото му лице издаваше чиста омраза. И докато вдигаше оръжието и същевременно отстъпваше крачка встрани, за да не я нарани и да има добра видимост към мегамана, с него стана безшумна, ужасяваща промяна: той продължаваше да бъде джудже с прекалено голяма глава, тънки ръчици и лице, сякаш излязло от страниците на комиксите. Но добродушният, винаги готов за шеги гном внезапно се беше превърнал в грозен урод, който беше обладан от едно-едничко желание: да убива.
Черити мигновено се озова между него и падналия на земята мегавоин.
Гърк изруга, вдигна оръжието нагоре и я изгледа гневно:
— Какво означава това? — извика задъхано той. — Да не си полудяла?
Вместо отговор Черити набързо издърпа оръжието от ръцете му. Очите на Гърк се разшириха от изненада и за частица от секундата в тях проблесна отново тази зла, неукротима омраза. Този път тя беше насочена не към някой друг, а към самата нея.
— Какво означава това? — повтори той със стържещ глас. — Трябва да го убием! Когато дойде на себе си, ще унищожи всички ни!
Черити погледна през рамо към падналия мегаман. Той не помръдваше, а под него постепенно се образуваше тъмна, все по-голяма локва. И въпреки това продължаваше да внушава чувство за заплаха.