Вечерта, когато остана насаме с Лин, тя сподели наблюдението си с нея.
— Използва те за прикритие — обясни Лин, докато двете пълнеха шишетата си от реката, която бяха намерили. — Предполага, че ако някой реши да стреля по нас, ще се цели в мен, защото съм водачът. Ти си по-малка и е по-малко вероятно да бъдеш мишена. Джос го знае.
— Супер. — Луси затвори плътно шишето си. — А бях започнала да я харесвам.
Лин сви рамене.
— Тя прави това, което е правила цял живот, за да оцелее. Пък и може просто да предпочита да върви с теб, отколкото с мен, защото е разбрала, че си по-милата от двете ни.
— Да бе. Ти си мускулите, аз съм мозъкът. — Луси наплиска лицето си с вода и погледна с отвращение мократа си риза. — Имах някакви надежди, но трябва да призная, че освен това, си и циците.
Лин се засмя за първи път, откакто бяха напуснали дома си.
— Голяма полза, няма що.
Шумът привлече Джос и тя слезе на брега при тях с шишета в ръка.
— Кое е смешното?
Луси погледна отново гърдите си.
— Не бих го нарекла точно смешно — каза тя и смехът на Лин отново отекна в студената ясна нощ.
— Имам новина за теб — рече Лин на Луси някъде по обед на другия ден.
— Каква?
— Излязохме от Охайо. Още след като подминахме Форт Рикавъри.
— Хм. — Луси се огледа. — Значи сме в Индиана, така ли?
— Да — отвърна Лин, като намести раницата на раменете си.
— Индиана е ужасно плоска. Откъде минава пътят ни?
— Нищо интересно. Ще вървим право на запад, докато стигнем Илинойс.
— И там ли е толкова равно?
— Не съм сигурна.
— Как си с водата?
Лин се пресегна през рамо и извади едно полупразно шише от раницата си, без да забавя крачка. Луси също допиваше последното си шише с вода, сгрята от топлината на тялото ѝ. Не знаеше колко има Джос, а и тя не си казваше.
— Ще спрем ли скоро?
— Да, след малко — отвърна Лин с онзи поглед, който казваше да не се тревожи.
Прерията постепенно си възвръщаше изоставените ниви с царевица и фасул. Свежата трева, зелена като очите на Джос, блестеше до болка под палещите лъчи на слънцето в безоблачното небе. Пътят беше единствената следа от някогашната цивилизация — черна ивица, която прорязваше пейзажа миля след миля под изнурените нозе на Луси.
Няколко часа по-късно Лин сви на север. Потупа тихо Луси по рамото и закрачи през полето, без да каже и дума. Луси я последва и по-скоро почувства, отколкото чу стъпките на Джос във високата трева зад гърба си. На хоризонта се виждаше една по-тъмнозелена ивица.
— Там има друга река — каза Лин. — Трудно може да се отбранява всяка педя вода, а и от километри не съм виждала къща.
— Може ли да спрем, за да нощуваме? — попита Луси, въпреки че слънцето беше на часове от хоризонта.
Снощната вечеря беше последната храна, от която беше успяла да задели нещичко за Картър. Имаше чувството, че коленете ѝ всеки момент ще се огънат, краката ѝ тежаха като олово. Продължителният път изпиваше силите ѝ по невъобразим начин. Животът край езерото не беше лесен, но винаги ѝ оставаше енергия за нещата, които обичаше — да тича през обраслите поля с Мади, да се надпреварва с Картър кой пръв ще скочи в езерото. Сега единствен инатът ѝ помагаше да мести крак пред крак, а Картър я следваше някъде отдалеч.
— Може, но ще преспим далеч от брега и няма да палим огън.
Трите жени си проправиха път между дърветата до криволичещия поток — студен, бистър и незаварден. Седнаха мълчаливо на каменистия бряг и Луси потопи измъчените си крака във водата.
— Съветвам те да пиеш по-нагоре от краката ми — рече тя, когато Джос загреба шепа вода, и красноречиво стисна носа си с пръсти. — Само казвам.
Джос се усмихна и се премести по-нагоре по течението. Лин не ѝ обърна внимание, защото очите ѝ отново бяха заети да поглъщат картата, разгъната върху коленете ѝ. Луси размърда един камък с палеца на крака си и изпод него изпълзя един речен рак, който побърза да избяга. Потокът завиваше на юг и точно там се виждаше нещо червено, вкопчено в скалистия източен бряг.
— Диви ягоди, Лин. — Устата на Луси се напълни със слюнка от самата дума. — Може ли да набера?
Лин погледна през рамо към Джос, която лежеше по гръб на сянка с ръце под главата и видимо спеше.
— Вземи това — каза тя, като извади пистолета от колана си. — И се оглеждай на четири.
— Както винаги.
Отдалечавайки се, Луси усети как от нея се вдига постоянната сянка на Джос. Изкатери се по брега в почти радостно настроение и остави раницата си.