Върза краищата на кърпичката си, но малката импровизирана кесийка нямаше да побере и една трета от плодчетата.
— Май ще трябва да похапна — рече примирено Луси, след което седна във високата трева и започна да къса ягодите една по една, да ги пъха в устата си и да се наслаждава на топлия сок, разливащ се между зъбите ѝ.
Не усети стъпките зад гърба си и чу едва ясния звук на отварящ се цип. Обърна се рязко и видя Джос, наведена над раницата ѝ, да държи раздвоената ясенова пръчка в ръка.
— Ти си багетист! — възкликна тя с разширени от удивление очи.
— Не — отвърна Луси, като сдъвка една ягода и се опита да си придаде нехаен вид, въпреки страха, който бе свил корема ѝ. — Просто харесвам тази пръчка.
— Не ми се прави на умна. Научи ме как се прави.
— Това не се учи — продължи Луси, без дори да помръдне. — Мъжът, който ми разказа за това, Стебс, помни времето преди Недостига. Казвал на хората къде да копаят за кладенец, а те го черпели с бира.
— И как ти го обясни той?
— Каза, че работата не е толкова в пръчката, колкото в човека, който я държи. Движещата се вода под земята поражда енергия и ако можеш да я усетиш, пръчката ще реагира.
Въпреки обяснението Джос продължаваше да държи ясеновата пръчка така, сякаш ей сега щеше да я накара да помръдне.
— Не разбирам — каза тя.
Луси сви рамене. Нямаше как да предаде чувството, което изпитваше, когато се натъкнеше на водна жилка. Понякога, когато водата беше близо до повърхността, дори не ѝ бяха нужни багети — тя усещаше енергията с тялото и зъбите си.
— Значи не е твоето нещо. А защо ровиш в нещата ми?
— Исках да ти напълня шишетата.
— Интересно тогава, защо ги изхвърли от раницата и продължи да ровиш — отбеляза Луси, като посочи празните бутилки в тревата.
Джос сякаш не я чу, вперила очи в багетите.
— Нищо чудно, че не те изпуска от поглед — рече тя.
Луси стисна зъби.
— Лин не ме изпуска от поглед, защото ме обича.
Джос я погледна през раздвоената пръчка.
— Продължавай да си го повтаряш, миличка.
Луси грабна пръчката от ръцете ѝ, взе раницата си и тръгна бързо към лагера, следвана по петите от Джос. По небето бяха плъзнали облаци и въздухът лъхаше на дъжд. Лин беше устроила лагера в горичка от кленове, които растяха толкова близо един до друг, че стволовете им се преплитаха, устремени към слънцето. Ниско провисналите клони осигуряваха прилично прикритие, а гъстите стволове възпираха вятъра, носещ ситен дъждец.
Инстинктите на Луси ѝ крещяха да сподели с Лин, че Джос е разкрила дарбата ѝ, но новата им спътница не се отделяше от нея. Трите легнаха, сгушени една до друга, за да се топлят в студената нощ. Луси се опита да се отпусне и да се наслади на топлината, която тялото ѝ получаваше от двете си страни, прехапала език от безсилието на поредното тежко решение, което ѝ предстоеше.
Защото кажеше ли на Лин, с Джос беше свършено.
11.
Телата се поклащаха на вятъра, а прокъсаните им дрехи плющяха. Лицата им не бяха покрити. Луси не можеше да откъсне поглед от дебелите въжета на примките, дълбоко впити в шиите им и обвити с отекла кожа.
— Божичко.
Джос покри носа си с кърпичка и очите ѝ се насълзиха.
— Сигурно са направили нещо лошо? — попита Луси.
— Съмнявам се — отвърна Лин, като огледа внимателно трите тела. — Който им е отнел живота, той е взел и обувките им. Явно много ги е искал.
— Те нямаха обувки — каза Джос приглушено.
— Какво значи това?
— Нямаха обувки — повтори жената, като свали само за секунда кърпичката от лицето си. — Това са моите хора.
— Това? — Луси се взря в останките на лицата. — Пътувала си с трима мъже?
Джос я изгледа над избелялото парче плат.
— Правех каквото се налагаше.
— Не знам какво е станало — обади се Лин, — но не е било адски отдавна. Трябва да се махаме оттук.
— Няма ли да ги свалим? — изненада се Луси. — Да ги погребем?
Лин я погледна.
— Не днес, мъниче.
Трите жени се прехвърлиха на другия път, който се движеше успоредно на досегашния. Лин беше свалила пушката от рамото си и я държеше опряна на лакътя си. Луси вървеше плътно зад нея, едва сдържайки се да не стисне дръжката на пистолета, втъкнат в колана на кръста ѝ. Отляво ги криеше проскубана гора, обрасла с храсталаци, а отдясно — високи, гъсти треви, които се полюшваха на вятъра. Листата на дърветата шумоляха и Луси забеляза, че Джос внимава да се движи така, че момичето винаги да стои между нея и играещите сенки.