В сянката на гората беше поне с десет градуса по-студено и ръцете на Луси настръхнаха. Дните бяха дълги и всеки следващ — по-горещ от предишния, но въпреки това хладината я накара да копнее за яркото слънце, което виждаше нейде пред себе си.
Лин първа излезе на светло и веднага спря. Напрежението във фигурата ѝ накара Луси да посегне към пистолета. Джос застана зад гърба ѝ.
— Какво? Какво има?
— Това е… — Лин заекна, невярвайки на очите си. — Това е царевица.
Луси се отпусна, Джос въздъхна.
— Не знаех, че те е страх от царевица — подкачи я Луси.
— Ела сама да видиш от какво ме е страх.
Луси усети ръката на Джос върху лакътя си, но се сдържа да не се дръпне рязко и просто направи няколко крачки напред. От двете страни на пътя се простираха яркозелени симетрични линии, докъдето погледът стигаше. Вятърът във високите до коляно стъбла шумеше по-силно, отколкото в гората.
— Мамка му — отрони тя, загубила ума и дума. — Колко хора са нужни, за да засеят толкова царевица?
— А колко са нужни, за да я изядат? — Лин вече отстъпваше назад към гората. — Връщаме се. Веднага.
— И къде ще отидем? — попита Джос.
— Някъде далеч оттук — отговори просто Лин, която вече не вървеше, а тичаше към прикритието на дърветата. Луси я последва, като задържаше клоните, за да не удрят Джос в лицето. Щом стигнаха до средата на гората, Луси се изкатери по едно дърво, за да се огледа по-добре.
На юг ясно се виждаше широкият път, на който бяха намерили обесените мъже, но ни следа от къщи или общност, способна да засее безмерните поля с царевица.
— Нещо? — чу се приглушеният глас на Лин отдолу.
Луси поклати глава и слезе.
— Не виждам нищо на мили околовръст — каза тя, щом стъпи на земята. — Зад нас е пътят, по който вървяхме. Има още един на север оттук, който се движи в посока изток-запад. Бихме могли да тръгнем по него, но няма добро прикритие — само трева от двете страни.
— Е, сега какво? — попита Джос изнервено. — Какво ще правим?
Лин погледна слънцето.
— Засега ще вървим на север — реши тя. — Ще прекосим полето до другия път, а ако трябва, и до по-другия, докато не намерим по-добро прикритие от стръкове трева.
— А после?
Лин въздъхна.
— После ще те оставя ти да водиш, а аз ще ти задавам досадни въпроси.
Луси се опита да скрие усмивката си, докато трите жени с бърза крачка се отправиха през полето. Стигнаха до закърпения асфалт, водещ от изток на запад, но Лин не го одобри. Прекосиха и следващото поле с гъсти треви, които танцуваха над главите им. Луси чуваше тежкото дишане на Джос зад гърба си.
Излязоха на чакълен път и Лин сви по него тичешком на запад, като само погледна през рамо, за да се увери, че я следват. Луси кимна в знак, че е добре, а после посочи с глава назад и изплези език, за да покаже, че Джос вече издиша. Едва доловимото трепване на веждите на Лин издаде какво мисли и Луси можеше да се закълне, че нарочно забърза крачка. На зеления фон в далечината се мярна голям сив камък и Луси извика на Лин да спре, щом стигне до него, преструвайки се, че накуцва.
— Пришка — изпъшка тя, вдигнала крак във въздуха като ранено животно.
— Искаш ли да погледна? — попита Лин.
Гласът ѝ стигна до Джос, която беше изостанала от тях, и като видя, че те спират, съвсем намали темпото.
Луси кимна и седна на камъка, вдигнала болния си крак върху коляното на Лин. Ловките пръсти на Лин бързо развързваха обувката.
— Нищо ти няма, нали? — попита тя, като погледна през рамо, за да види дали Джос приближава.
— Онова там не бяха нейните хора — каза Луси, докато Лин сваляше обувката от крака ѝ.
— И ти ли мислиш така?
Лин събу потния чорап на Луси и се престори, че оглежда несъществуващия мехур.
— Или това, или не ѝ пука, че са обесени. Иначе казано, или лъже, или има сърце от камък. И в двата случая мисля, че не я харесвам.
— Ако щеш, я харесвай — отвърна Лин, докато намотаваше чист бинт около петата на Луси, — само не ѝ вярвай.
Луси си спомни ясеновата пръчка в ръцете на Джос и искрата в очите ѝ.
— Не ѝ вярвам.
— Хубаво. Но аз подозирам, че тя изобщо не е познавала онези мъже.
— А защо ѝ е да лъже? — попита Луси, докато Лин нахлузваше обратно чорапа върху пръстите ѝ.
— Помниш ли онзи кърлеж, който се беше забил над ухото ти, но не го забелязахме, докато не стана голям като гроздово зърно?
— Да?
— Мисля, че Джос е точно като него. Закача се за някой, който ѝ се струва перспективен, и смуче от него, докато не му дойде акълът в главата.
— На езерото Уелзли просто са я зарязали. Онези, с които е пътувала, са схванали що за човек е.