— И аз така мисля — кимна Лин. — А после извади късмет, като видя нашия огън. Сега може би ще каже, че иска да остане с нас за постоянно, защото нейните хора са мъртви.
Луси хвърли поглед към пътя и видя, че Джос е спряла, за да извади шише с вода от раницата си.
— И какво ще правим?
— Нямаме кой знае какъв избор. Да се надяваме, че нещо в следващия град ще ѝ се стори достатъчно примамливо, за да реши да остане там. Или ще срещнем по-голяма група, с която ще се чувства по-сигурна. Няколко пъти се опитвах да се измъкна от лагера през нощта, но тази жена спи по-леко от скакалец. Така че засега ще я търпим. Досадна е, но не е заплаха.
Следващите думи заседнаха в гърлото на Луси.
— А ако се окаже, че е?
Лин ѝ подаде ръка да стане.
— Тогава е мъртва. Ти може да се чудиш дали я харесваш, но аз от самото начало знам за себе си.
— Защо тогава се съгласи да дойде с нас?
Лин отпи глътка вода от шишето си и го прибра отново в раницата си, без да откъсва поглед от жената, която бавно се приближаваше към тях.
— Заради тихия и неусетен начин, по който се появи. Реших, че има и други умения, освен да се промъква незабелязано. Оказа се, че това е най-доброто ѝ качество.
Джос вече беше достатъчно близо, за да долови разговора им, така че Луси смени темата:
— Как ти се струва тази царевична нива?
Лин погледна хоризонта и черните буреносни облаци, които се трупаха там.
— Лошо.
12.
Дъждът се изсипа толкова проливно, че събаряше шишетата за вода и Луси изтича да ги прибере. Джос забеляза една стара тухлена къща, чиято алея беше обрасла като полята наоколо. Трите притичаха към нея точно когато небето се продъни и се скриха под стрехите на полусрутените стени, докато тлъстите капки се пръскаха по земята.
Луси предположи, че къщата си е била стара още преди Недостига. Високите, сега счупени прозорци и изронената мазилка ѝ напомняха за дома. Каменното огнище като по чудо се беше запазило, а следите от сажди показваха, че тук са се отбивали и други пътници. Пламъците затрепкаха по стените в сумрака.
Силният дъжд се просмукваше през цепнатините в покрива и капеше върху главите им, откривайки ги отново секунди след като се преместеха. Една капка падна на носа на Лин точно когато смени мястото си за четвърти път. Тя скочи ядосано и избърса лицето си:
— По дяволите!
Проблесна светкавица и тя забеляза някаква барака в задния двор, обрасъл в люляци.
— Там има постройка — посочи тя. — Може да е нещо полезно.
— Съмнявам се — отвърна Лин. — Изглежда снощи тук са пренощували други хора. Каквото е имало полезно, са го взели.
— Аз ще проверя — настоя Луси, въпреки че още се лееше проливен дъжд. Безсловесното присъствие на Джос, която седеше тихо до огъня, лазеше по нервите ѝ.
Лин улови погледа ѝ и кимна.
— Щом искаш да се намокриш, твоя работа.
Луси тръгна по коридора, посипан с мокри, мухлясали парчета мазилка от тавана, и най-после стигна до задната врата, водеща към двора. Следващата светкавица отново огря бараката и тя се втурна под дъжда, потръпвайки от студените капки, които някак се вмъкваха под вдигнатата ѝ яка и се стичаха по гърба ѝ. Не беше лесно да се влезе в бараката, прегърната от люляковите храсти. Луси дълго дърпа и кърши старите клони и огъва свежите, докато успее да срита остатъците от вратата.
Поредната мълния я увери, че е била права: предишните пътници не бяха забелязали малката постройка. Покрай стените бяха наредени ръждиви инструменти, в ъгъла стоеше велосипед с изгнили гуми, а от тавана висяха намотани канапи. Луси грабна няколко неща, които ѝ се сториха годни за употреба — един чук, две отвертки с различни глави, малко канап. В последния момент в ъгъла проблесна нещо, което я накара да се засмее въпреки мокрите дрехи, залепнали за тялото ѝ. Тя изтича обратно в къщата и се втурна вътре, помъкнала инструментите и канапа в двайсетлитровите кофи, които беше намерила. Лин само вдигна очи.
— Мислех, че ще те разсмея — рече Луси, докато тъпчеше канапа в раницата си. Както и очакваше, Лин завъртя очи, но крайчетата на устните ѝ все пак потрепнаха, преди да се обърне отново към огъня.
— Почти успя — отбеляза Джос. — Какво им е толкова забавното на тези кофи?
— Това не са просто кофи, госпожо — заяви Луси. — Това са двайсетлитрови кофи. Искаш да носиш двайсет литра от нещо? Тогава ти трябват точно такива кофи.
Джос се обърна озадачена към Лин.