— И какво от това?
— Там, откъдето идваме, трудно се намираха такива кофи — обясни тя. — Ако имаше късмета да намериш някоя, можеше да я размениш за какво ли не.
— За да носиш вода?
— Вода ли? — възмути се престорено Луси. — Може да носиш и вода, и сняг, който впрочем става на вода, и парчета лед, които също стават на вода. Освен това е полезна и празна. Можеш да я обърнеш и да си сложиш отгоре консервата, след като приключиш с мъкненето на вода.
Тя сръчно обърна една от кофите и с доволна усмивка я възседна.
Изстрелът почти не се чу от силния дъжд и Луси не разбра какво я събори на пода, докато не видя кървавото петно, цъфнало на ризата ѝ.
— Мамка му! Лин!
Лин вече беше скочила от мястото си, за да изгаси пламъците в огнището с едно одеяло и да срита димящите дърва в ъгъла. Възцари се мрак и Луси само я чу как допълзява при нея.
— Къде те уцели?
— Май само в рамото — отвърна момичето, стараейки се да овладее паниката в гласа си.
— Можеш ли да пълзиш?
Лютивият дим от загасения огън влизаше в ноздрите ѝ и тя едва си поемаше въздух.
— Мисля, че да — каза тя, игнорирайки острата болка, която прониза рамото ѝ, щом се опита да последва Лин към прозореца.
В този миг една лепкава ръка я стисна за глезена.
— Какво става? — попита Джос с писклив уплашен глас.
През гипсовата стена влетя още един куршум и пушекът се смеси с облак от прах. Лин изръмжа на Джос да мълчи и трите се притиснаха в стената до прозореца, навели глави под перваза. Луси едва се сдържаше да не дръпне крака си от ръката на Джос и стискаше зъби от болката, която пронизваше ръката ѝ, сякаш нажежени игли бодяха месото ѝ под кожата.
Лин се надигна леко, за да погледне през дупката на прозореца, но веднага се сниши отново.
— Много е тъмно, не се вижда — прошепна тя. — А тук има прекалено много пролуки, за да отбранявам всички.
Луси почувства студен метал в ръката си: дръжката на пистолета.
— Вземи го — каза Лин — и двете с Джос намерете стълбите. Качете се горе, ако мислите, че ще ви издържат, или поне се махнете от тази стая.
— Ами ти? Ти къде отиваш? — попита Луси, обзета от предчувствие, по-мрачно от тъмнината, която я заобикаляше. — Не ме оставяй тук!
— Излизам навън — отвърна Лин с нисък глас. — Не ги виждам, но може би ще чуя къде са, ако не ми пречи трополенето на дъжда по покрива. Ако им покажем, че сме въоръжени, може да отстъпят.
— А ако не го направят? — попита Джос.
— Ако не го направят, и Луси не е лош стрелец.
Луси усети как Джос стисва още по-здраво крака ѝ.
— Да не си посмяла да им се дадеш — просъска тя на Лин. — Адски ще ти се ядосам, ако загинеш.
— Ще се оправя. Пък и друг път си ми се ядосвала. Тръгвайте сега.
При следващата светкавица Лин вече я нямаше, а Луси забеляза разкривената сянка на стълбището. Запълзя натам, без да каже и дума, но знаеше, че Джос няма нужда от подканяне, за да я последва. Иглите в ръката я пробождаха при всяко движение и тя хапеше устни, за да не извика. Блъсна се в първото стъпало и толкова силно стисна зъби от болка, че от долната ѝ устна рукна кръв.
На шестото стъпало дървото на стълбите поддаде. Джос трепереше отдолу, свряна в краката ѝ за прикритие. Луси щракна предпазителя на пистолета си и замря. Дъждът отслабна и неумолимото трополене по покрива стихна до леко ромолене. Иззвънтя изстрел, последван от мъжки вик от болка. Луси се усмихна в мрака.
— Как го направи? — смая се Джос. — Как разбра накъде да стреля?
— Пушката ѝ е като трета ръка. Може да застреля някого в непрогледен мрак със същата лекота, с която ти намираш собственото си лице през нощта.
Джос замлъкна, пушката на Лин — също. Дъждът барабанеше все по-бавно по покрива, а непостоянният му ритъм все повече заглъхваше.
— Тук съм — чу се гласът на Лин.
— На стълбите сме — извика Луси с облекчение. — Сплаши ли ги?
— Така изглежда. Да се махаме оттук.
Джос и Луси се спуснаха долу и започнаха пипнешком да търсят вещите си. Луси напипа ремъците на своята раница и тази на Лин. Чу шаването на Джос от дясната си страна, където бяха спали двете с Лин.
— Взех одеялата ви — прошепна жената, — ще вземеш ли ти моето?
Луси опипа пода, но се сети, че тъкмо с него Лин беше угасила огъня. Реши, че обяснението можеше да почака. Когато понечи да вдигне раницата си, рамото ѝ отново бе пронизано от болка и тя неволно извика.
Лин веднага се спусна към нея и грабна нейната и своята раница, без да каже и дума. Трите жени излязоха през задната врата. Макар дъждът да беше спрял, те веднага подгизнаха от мократа трева. Луси вървеше след Лин, промушила здравата си ръка през дръжката на една от раниците, а Джос я следваше, хваната за ризата ѝ. Беше тъмно като в рог и Лин скоро спря.