— Тук би трябвало да е добре — рече тя. — Има известно прикритие, а и няма да могат да ни проследят в тази тъмнина.
Лин хвана ръката на Луси и я допря до едно дърво. Момичето се облегна на него и се свлече изтощено на земята. Чу, че Джос направи същото до нея, и трите поседяха няколко секунди в тишина.
— Съжалявам за одеялото ти — каза накрая Лин.
Джос сви рамене.
— Няма нищо.
— Ще ти намерим ново, щом излезем на пътя.
— Звучи добре.
— Как е рамото ти?
Луси усети ръката на Лин върху своята и се отдръпна.
— Боли, но не можеш да направиш нищо без светлина, а и не умирам.
Лин свали ръката си, а Луси отпусна глава на рамото ѝ. Паниката и страхът се стопиха в дълбок сън, в който болката не можеше да проникне.
Когато се събудиха, Джос я нямаше.
— Явно доста се е засегнала, че изгори одеялото ѝ — отбеляза Луси, без да обръща внимание на студената пот, която изби по челото ѝ, щом Лин докосна раната на рамото ѝ.
— Аха — отвърна Лин, като завъртя Луси, за да огледа дупката от куршума на утринната светлина. — Струва ми се, че не е засегнал важна кост. Ето, пипни сама — каза тя и вдигна здравата ѝ ръка към дясната плешка.
Луси усети малка, твърда бучка под кожата си.
— Пак ли ми излизат пъпки?
Лин дори се усмихна.
— Добро чувство за хумор като за прострелян човек.
— Съмнявам се, че ще боли по-малко, ако се разхленча.
— Аз също — отвърна Лин, като извади ножа си от канията. — Но мен никога не са ме прострелвали.
Луси извърна очи от голото острие, с което Лин застана зад гърба ѝ.
— Сериозно? Мислех, че ти се е случвало поне седем-осем пъти.
— Не. Много пъти са стреляли по мен, но съм била достатъчно бърза, за да не ме уцелят.
— Казваш, че аз съм бавна, така ли? — озъби се Луси.
— Стой мирно — нареди Лин, стиснала забития куршум между пръстите си. — Не, по-скоро бих казала, че си лесна мишена с това шоу с кофите снощи.
Луси усети пронизваща болка в гърба си, но не по-силна от ужилване от пчела.
— Исках само да те разсмея — каза тя. — По дяволите! Забравих кофите.
— Мисля, че ти си го повредила повече, отколкото той теб — рече Лин, като ѝ показа окървавения смачкан куршум.
Луси раздвижи ръката си и се смръщи от болка.
— Съмнявам се.
— Що се отнася до разсмиването, няколко сантиметра по-наляво и майтапът нямаше да си струва последиците.
— О, но при сегашното положение си струва, така ли?
Лин сви рамене.
— Смешно си беше.
Луси замахна със здравата си ръка, но Лин вече се беше дръпнала.
— Добре, стига толкова шеги. Джос е взела бутилките за вода, които бяхме оставили да се пълнят през нощта. Не е пипала храната ни и пълните шишета, защото спяхме върху раниците си. В противен случай, подозирам, че с удоволствие щеше да отнесе всичко.
— А според теб какво е намислила?
— Срещнахме по-силни хора, които могат да ѝ предложат повече от нас. Ще провери дали ще я приемат. Предполагам, че това са същите хора, които гледат онази царевична нива. Вероятно не искат никой да разнесе мълвата за успеха им.
— Защо?
— Защото ще се появят много хора, които или ще искат да се прилепят към тях, или да им отнемат постигнатото.
— Ами Джос? Мислиш ли, че ще я приемат?
Лин сви рамене.
— Тя вече не е мой проблем. Ние продължаваме по пътя си, при това колкото можем по-бързо. Ще успееш ли да поддържаш темпо?
— Ще опитам. — Луси с мъка се изправи на крака. — Само че ще се наложи да носиш раницата ми.
— Сядай обратно, още не сме приключили с това рамо.
Луси простена, но се подчини.
— Сега пък какво?
Лин зарови в раницата си.
— Баба ти ми даде малко мед, преди да заминем. Каза, че действа добре на раните. — Тя погледна скептично пластмасовото шишенце. — Е, сигурно наистина е по-добро от нищо.
После извади малка кутийка и Луси скочи на крака, познала шивашкия комплект.
— А, не! Няма да ме шиеш!
Беше виждала възрастни мъже, упоени със силен сайдер, да плачат беззвучно със сълзи, докато Вера ги шиеше на кухненската маса.
Лин извади една игла и вдяна конец.
— Повярвай, мъниче, мен ще ме боли повече, отколкото теб.
13.
Мушиците кръжаха около рамото на Луси, привлечени от миризмата на сладкия мед, примесен с пот. Дясната ѝ ръка висеше пред гърдите ѝ в импровизирана шина, която Лин беше измайсторила от сплетен канап. От куршума я беше заболяло много по-малко, отколкото от иглата в треперещите ръце на Лин. Сега тя ходеше със стиснати зъби и местеше крак пред крак, мъчейки се да не мисли за парещата болка в рамото си.