— Луси! ЛУСИ!
Луси запуши ушите си с пръсти и започна да си тананика единствената песен, на която Лин я беше научила, но следващият писък на Джос беше толкова пронизителен, че усети вибрациите му. Момичето свали ръце от ушите си чак след като се бяха отдалечили.
— Не поглеждай назад, мъниче — каза Лин. — Не поглеждай назад и не мисли за това.
14.
Ездата товареше раненото рамо на Луси по-малко от ходенето и още преди да влязат в Илинойс, от парещата болка беше останал само сърбежът от зарастването. Зле направените шевове бяха последвани от много извинения и нови непохватни шевове, но свършиха работа. Конете изминаваха километри с лекота, бодро отпъждайки мухите с опашки. Свикнаха с новите си ездачи по-бързо, отколкото Луси и Лин с този начин на придвижване. Един ден беше достатъчен, за да ги заболят мускули, чието съществуване дори не бяха подозирали.
Жегата и влагата се стелеше отгоре им като пелена, изстискваше потта от телата им и мокреше дрехите им още преди слънцето да се е вдигнало в небето. Налагаше се да дават по-често почивка на конете, да свалят тежките седла от гърбовете им и да се крият под сянката на дърветата, докато животните не се върнеха при тях, доволни от пашата и готови да продължат нататък.
Ритмичният тропот на копитата хипнотизираше Луси в знойните следобеди и тя често се отнасяше. Мисълта за Картър тежеше на съзнанието ѝ; тревогите за болестта му и опасенията, че може да не издържи, бяха завинаги натикани в едно тайно кътче на сърцето ѝ. Унесена от пътя, тя си позволяваше да бленува за бъдеще, в което двамата седяха един до друг на брега. Разцъфналата надежда неизменно биваше задушена от пладнешката жега, в която човек трудно си поемаше дъх.
Жегата беше не по-малък враг от въоръжените мъже. Водата изтичаше от тях в реки от пот и се изпаряваше от горещата им кожа бързо — Луси можеше да се закълне, че по едно време видя как от Лин се вдига пара. Мислите ѝ често се връщаха към дома, където жегата несъмнено беше още по-тежка, вдъхваща нов живот на позамрелия полиомиелит.
Докато яздеше на запад, в съзнанието ѝ се редяха мъртви тела, спомени за реални приятели, чиито трупове беше горила. Имаше и въображаеми. Умът ѝ се заиграваше с възможността смъртта да покоси всички, освен Стебс и Вера. Те двамата бяха защитени от вируса, ала не и от куршумите на нашествениците.
Лин мълчеше през по-голямата част от пътя към Илинойс. Луси си казваше, че е заради жегата, но знаеше, че не е така. Лин не беше убивала човек, откакто Луси беше малко дете, и макар да го направи с лекота, стореното видимо гризеше съвестта ѝ. Луси яздеше, свита на седлото си, с ясното съзнание, че ако не беше тя, тези мъжете нямаше да ги подгонят и да намерят смъртта си.
Конете вървяха, без да се оплакват, а безпогрешният им нюх ги водеше право към водата. Лин се беше притеснявала, че животните могат да се окажат повече бреме, отколкото удобство, защото имаха по-голяма потребност от вода в сравнение с хората и се налагаше да спират по-често. Те обаче я спечелиха, като всяка вечер ги отвеждаха при вода. Ушите им щръкваха и крачките им ставаха по-бодри, щом носовете им усетеха нещо, което двете ездачки не успяваха да помиришат. Лин слизаше от седлото, оставяше Луси да чака при трите коня с буца страх, заседнала в гърлото ѝ, но след малко се връщаше, за да я успокои, че всичко е наред.
Можеха да пият.
— Сериозно, трябва да измислиш име на коня си — подхвърли Луси, докато двете си почиваха по обед на сянка.
Лин мързеливо вдигна само единия си клепач.
— И защо?
— Защото черният кон те харесва.
— Нямам време да измислям заглавия на животни. Имам си други грижи. Скоро ще стигнем Айова, но трябва да прекосим една голяма река. Казва се Мисисипи.
Луси протегна ръка към Спатър, както беше кръстила единия кон, и той се наведе, за да потрие кадифения си нос в шепата ѝ.
— Колко голяма?
Лин изрови картата от раницата си и я разгъна.
— Малките потоци, до които ни водеха конете, дори не са отбелязани тук, а последният си беше доста широк.
Последната река, която бяха прекосили, се бе оказала по-дълбока, отколкото изглеждаше, и водата заливаше стремената им, стигайки чак до хълбоците. В началото студените вълни бяха приятно облекчение от вездесъщата жега, но страхът на Луси нарастваше успоредно с нивото на водата, докато вече и Спатър не стигаше дъното с копита. Тя усети как земята изчезва под тях и течението повдига коня, за да го отнесе заедно с ездачката му на юг, докато той риташе бясно с крака, за да стигне до отсрещния бряг.