Течението я дърпаше с водните си пръсти, мъчейки се да я свали от седлото. Луси се сниши върху шията на Спатър, стиснала здраво лъка на седлото, уповавайки се на неговата сила. До нея Лин също се беше вкопчила в Черния кон, стиснала устни. Стигнаха до брега мокри и уплашени, но благодарни и се свлякоха на земята, докато конете си поемат дъх.
— Не мислиш, че конете могат да преплуват Мисисипи ли? — попита Луси.
— Не знам. — Прехапала устни, Лин проследи с пръст черната виеща се линия на картата. — Това е голяма река и ще има адски силно течение, така че по-добре да се осигурим за седлата. От друга страна, ако конете стигнат до средата, но не могат да продължат, ние ще бъдем вързани за стотици килограми потъващо конско месо.
Луси погали дългата муцуна на Спатър, притеснена колкото за собствената си участ, толкова и за риска той самият да се удави.
— А какви са другите ни възможности?
Лин разгъна картата в скутовете и на двете и ѝ показа маршрута.
— Няма такива. Не можем да я заобиколим, а да се мъчим да я преплуваме, е твърде рисковано. Трябва ни мост.
— Мостовете значат градове.
— Знам, затова се опитах да намеря най-малкия наоколо.
— Тревожиш се, че по реката ще има хора, нали?
— Това си е голям източник на вода. Лесно се намира и има стотици мили брегове. Можеш да си сигурна, че ще има хора.
— А това не може ли да е нещо хубаво?
— Ти колко хубави хора си срещала досега?
Лин изгледа Луси изпитателно над картата, след което стана и се отдалечи, оставяйки я да размишлява над дебелата разкривена синя линия, която препречваше пътя им на запад.
Докато се движеха към реката, тренираха конете да тичат. Спатър само потрепваше подразнено с уши от смушкването в хълбоците, но Черния кон се спускаше с лекота в галоп и тогава Спатър препускаше подире му, следван от Кафявата кобила най-отзад, натоварена с багажа им.
— Ще ми се да тичаше малко по-бързо — каза Лин, като обърна коня си и застана до Спатър. — Щом стигнем до моста, ще трябва да бъдем доста бързи. Ако някой поиска да ни спре, това ще бъде идеалното място. Достатъчно е да блокира двата края и ще бъдем хванати в капан.
— Пробвай да стреляш във въздуха — предложи Луси. — Така се размърдаха по-рано в Индиана.
— И изхвърлиха ездачите си.
— И ти си права — съгласи се Луси, спомнила си кървавата кост, стърчаща от крака на Джос.
Лин се загледа умислено между ушите на Черния кон.
— Тези коне привличат много внимание. Някои хора биха пропуснали две жени, които не носят нищо друго, освен дрехите на гърба си, но две жени с три коня е съвсем друго нещо.
— Аз няма да го оставя — заяви Луси и погали Спатър по шията.
Лин въздъхна, но продължи да язди по чакълестия път, без да каже нищо. Масивни сиви облаци закриваха слънцето. От лявата им страна имаше обрасло гробище, но само най-високите надгробни камъни издаваха присъствието му.
— Колко остава до реката? — попита Луси.
— Не много. Иска ми се… — поде Лин, но остави изречението недовършено.
Луси вдигна очи.
— Какво ти се иска?
— Щях да кажа, че ми се иска да знаех какво, по дяволите, правя — отвърна Лин с лека усмивка на лицето, — но после осъзнах, че е глупаво да говоря така.
— Без теб щях да съм мъртва преди стотици мили.
— Нямаше. Когато говорим за Калифорния, очите ти светват. Ти я желаеш и би продължила и без мен, за да стигнеш дотам. А що се отнася до това, че не знам какво правя — продължи тя, — не съм свикнала да пътувам. Винаги съм била от хората, които в момента се стремим да избягваме. Хора, които имат какво да отбраняват.
— Странно ли е да си от другата страна?
— Меко казано — отвърна Лин, като кимна към скелета на моста, очертаващ се в мъгливата далечина. — Продължавам да яздя и да се надявам точно днес съдбата да не реши да си играе на иронична кучка.
От другата страна на моста беше Форт Мадисън, Айова.
— Ти май обичаш градове, които започват с „Форт“ — пошегува се Луси.
— Изобщо не обичам градове.
Спатър ускори крачка, за да не изостава от Черния кон. Лин водеше Кафявата кобила. Щом излязоха на главния път, тя спря и Спатър се нареди до нея. Мостът беше на миля пред тях, но заради мъглата се виждаше само смътният му силует, издигащ се към небето.
— Така — каза Лин. — Ще пришпоря Черния кон с всички сили, а твоят би трябвало да го следва без проблем. Ако Сплатър…
— Спатър — поправи я Луси.
— Ако твоят кон по някаква причина спре, извикай. Не те ли чуя, стреляй във въздуха. Ще преминем моста колкото може по-бързо. Стига конят да ме слуша, тръгвам на юг веднага щом стигнем града. Пътят върви покрай реката, а после завива отново на запад. Искам да се движиш плътно до опашката ми.