— Ти нямаш опашка.
— И не се разсейвай от реката — добави Лин, без да обърне внимание на шегата. — Предполагам, че гледката си струва, но ти се концентрирай върху ездата.
— Добре.
Лин се усмихна мрачно и преметна юздите на Кафявата кобила през лъка на седлото си.
— Е, хайде тогава.
Тя плесна Черния кон по задницата. Вдигна се облак прах и силният звук проехтя в полето, но той само потрепна с уши. Лин изръмжа подразнено и заби пети в хълбоците му. Той бавно потегли, но при повторното смушкване премина в тръс.
Спатър го последва. Луси го смушка и за нейна изненада той се впусна напред, задминавайки коня на Лин с гордо вдигната глава, и полетя към моста със скорост, на която не бе и подозирала, че е способен. Тя стегна бедрата си, уви юздите около китките си и затвори очи срещу вятъра, който я брулеше в лицето. Зад гърба си чуваше тропота на другите коне.
С това темпо мостът бързо изникна пред тях и Луси отвори очи въпреки вятъра, за да види реката. Спатър препусна по моста, без да намали крачка, а копитата му кънтяха в металните опори и безпределната водна шир.
В първия момент Луси помисли, че Лин се е объркала. Това не беше реката. Водата се простираше, докъдето стигаше погледът, по-широка от всяко поле, което бяха прекосили досега. Това трябваше да е езеро, ако ли не и самият океан. Ала вместо да изпита наслада от безкрайното богатство, за което мнозина бленуваха, тя стисна очи. Съществуването на нещо толкова голямо, в което тя се бе хвърлила, без да се замисли, я изпълваше с неподправен ужас и още повече подчертаваше собствената ѝ незначимост и факта, че животът ѝ не означава нищо за никого, освен за самата нея.
Чу как конят на Лин се изравни със Спатър и копитата им затропаха в такт. После Черния кон ги изпревари, следван изкъсо от Кафявата кобила. Луси обаче не погледна.
Когато на бузата ѝ капна първата капка дъжд, тя извика от уплаха и рязко отвори очи. Тъмните облаци, които висяха в небето цял ден, се бяха пропукали, готови да излеят събраната вода. Вече се виждаше отсрещният бряг и постройките в града, към които летяха с шеметна скорост. Повечето къщи изглеждаха пусти и ги гледаха безразлично с невиждащите очи на изпочупените си прозорци.
Луси се наведе ниско върху шията на Спатър, като не смееше да се озърне нито наляво, нито надясно към безкрайната вода, съсредоточила поглед върху развятата опашка на Черния кон и искрите, които хвърчаха от копитата му. Слязоха от моста и конете на Лин тръгнаха наляво по течението на реката на юг, подчинявайки се на ръката ѝ, стиснала юздите. Спатър трудно успяваше да ги следва с по-малките си крака и започна да изостава от по-едрия кон.
Луси потисна импулса да извика. От дясната ѝ страна се редяха къщи, каквито отдавна не бе виждала, и разбуждаха спомени за Ентарго. Лин ѝ хвърли поглед през рамо, но Луси махна с ръка, за да я успокои, че всичко е наред, въпреки че разстоянието помежду им се увеличаваше. Наоколо нямаше никакви признаци на живот и повод за тревога, докато препускаха на юг.
Тя вдишваше дълбоко влажния дъх на земята, която се разтваряше, за да поеме благодатния дъжд, и се наслаждаваше на спомена за дома — мястото, на което животът ѝ бе имал значение. Големите сгради отстъпиха място на жилищен квартал с къщи, разположени толкова близо до реката, че Луси потръпна, като си помисли как нивото ѝ се покачва с всяка капка дъжд. Прелетя с такава скорост покрай една тухлена къща, че едва забеляза трите кофи на тротоара, оставени да се пълнят с дъждовна вода.
Скоро къщите се разредиха и пътят отново сви на запад. Спатър продължи по него, но дълбокото му пъхтене издаваше раздразнението, че е изостанал толкова много зад Черния кон. Луси обаче забеляза, че след като излязоха на открито, Лин забави ход. Спатър се изравни с другите и продължиха вече с по-бавно темпо, без двете ездачки да кажат и дума, докато не се отдалечиха достатъчно от града и реката, за да не усещат даже дъха на водата.
— Е — рече Лин, като избърса дъждовните капки от челото си и посочи дългия път, простиращ се към хоризонта, — вече сме в Айова.
— Еха! — възкликна Луси, останала без дъх от бързата езда. — А аз си мислех, че Индиана е плоска.
15.
Слънцето прежуряше, изкарваше всичката вода от тялото им по кожата и изпепеляваше тревите по полето. От всички страни се стелеха кафяви морета, които се полюшваха на вятъра, напомняйки на могъщата Мисисипи, само че в убити тонове. Конете спираха по-често да почиват, а ездачките им не възразяваха, твърде изнурени от жегата, за да бързат.