Луси изтри една сълза, но не възрази.
— Защо не мога да поискам нещо лесно?
— Защото не си такава. Ти винаги си обичала трудните неща.
— Сигурно си права. Обичам теб например.
Лин я срита леко и двете се сгушиха заедно до дървото, пиеха вода и гледаха птиците, които летяха над главите им.
Няколко дни по-късно Луси реши, че не може повече да язди в мълчание, и изравни Спатър с Черния кон.
— Наближихме ли?
— Кое, Небраска ли? Почти. Но първо трябва да пресечем още една река — Мисури.
— И тя ли е голяма като предишната?
— Не — поклати глава Лин, — не изглежда толкова голяма. Предполагам, че конете ще могат да я преплуват. Най-близкият мост до маршрута ни е свързан с голям град, което не ми харесва. Ти беше права по-рано: тук няма никого, така че къде са отишли всички?
— Смяташ, че са в градовете ли? Но защо им е да ходят там, след като има толкова реки?
— Не знам, но колкото повече мисля, толкова повече се притеснявам. Нямахме проблем с намирането на вода, което не ме изненада. Но това, че никой не ни пречеше да си я вземем, е откровено странно.
Луси се замисли за Ентарго, за гнилата пустош на улиците там.
— Ами ако е вилняла болест, както у дома, и не е останал жив човек в целия щат?
— Тогава нямам желание да се мотая тук и да се заразя.
Луси се заигра с гривата на Спатър, мъчейки се да излее през пръстите си обзелото я безпокойство.
— Мислиш ли, че онази река има силно течение?
— Съмнявам се, не е валяло много. — Лин погледна към Луси и нервните ѝ ръце. — Не е толкова голяма, дечко. Няма да се почувстваш съвсем малка.
Луси заби поглед в тънките си пръсти, които се опитваха да разплетат един възел в гривата на животното.
— Не ми трябва много — продума тя.
Черния кон ускори ход и Спатър хукна напред, за да не изостане. Луси пусна гривата му, за да хване юздите.
— Конете я надушват.
Продължиха да яздят, докато Мисури не се показа пред очите им като сребърна панделка, разстлана по земята. Наистина не можеше и да се сравнява с Мисисипи и Луси въздъхна облекчено. Първо оставиха конете да пийнат и да си починат на сянка под дърветата на брега. Двете жени също напълниха шишетата, поляха косите си и раменете, а после отново ги напълниха за из път.
— Хайде, Мистър — каза Лин с дрезгав глас, като дръпна юздите на Черния кон.
— Мистър? — подразни я Луси. — Започваш да проявяваш отношение.
Лин още повече я изненада, като погали коня си между ушите.
— Той не е лошо животно — отвърна рязко тя и го подкара към водата.
Спатър ги последва. Обувките на Луси бързо се напълниха със студена вода, която протягаше мокрите си пръсти през панталоните ѝ и за секунди проникваше до кожата ѝ. Зъбите ѝ тракаха въпреки горещината. Когато краката на Спатър се отделиха от речното дъно, коремът ѝ се сви, усетила как течението ги тегли на юг. Тя затвори очи и с едната си ръка стисна здраво седлото, а с другата — гривата на коня. Водата я обливаше, много по-студена от езерото у дома.
Луси не отвори очи чак докато не усети, че краката на Спатър отново стъпват на суха земя. Възседнала новопокръстения си Мистър, Лин му засвидетелстваше гордостта си, като го галеше по шията.
— Добре дошла в Небраска, мъниче.
16.
Това, което Луси щеше да запомни най-ясно от Небраска, бяха гробищата. Някои бяха отпреди Недостига, други — по-нови. Тревата беше погинала заради жегата и липсата на дъжд и крехките пречупени стъбла откриваха надгробните камъни, които се виждаха над равните полета на километри околовръст. Малкото къщи, които виждаха, не вдъхваха доверие на Лин и двете жени предпочитаха да почиват в гробищата, защото високите паметници им даваха по-сигурно прикритие от любопитни очи в сравнение със самотните дървета наоколо.
Лин не успяваше да си почине. Луси следеше изкъсо дали се храни и пие вода, но не можеше да я принуди да спи. Държаха пушките си в готовност, но не смееха да ги ползват за лов, защото в тази пустош изстрелите щяха безпрепятствено да се разнесат в далечината до ушите на всеки странник.
Пустотата тегнеше над Луси също като в Айова. Гризеше я мрачният страх, че двете с Лин са последните хора, останали на земята, и я измъчваше опасението, че когато най-после стигнеха до Калифорния, там щеше да бъде същото. Станциите за обезсоляване, към които така отчаяно се стремяха, щяха да бъдат изоставени, а те двете нямаше да знаят какво да правят с тях.