Някъде по средата на Небраска Луси се събуди от кошмар; образът на океана, простиращ се до вечността, и пустият плаж до него се запечатаха в съзнанието ѝ. По челото ѝ изби пот въпреки прохладната нощ. Тя седна, съблече подгизналата си риза и отпусна глава на мраморния камък, до който бе подпряла раницата си предната вечер.
Гласът на Лин се разнесе в безлунната непрогледна нощ.
— Добре ли си?
— Да. Лош сън.
Чу се шумолене и Лин изплува от мрака.
— Напоследък май често ти се случва.
— Зависи — отвърна Луси. — Но не съм убедена, че спането по гробища ми помага.
— Защо?
— Хм, защото… — Момичето се опита да намери отговор, който ще прозвучи смислено на практичната Лин. — Защото спим върху мъртъвци.
— Съмнявам се, че им пречим.
Луси въздъхна.
— А на теб не ти ли пречи?
— Не. Подозирам, че много пъти сме спали върху незнайни гробове, но това не ни е смущавало.
Намекът за трупове, изгубени в прахоляка, без да бъдат почетени дори с един камък, изпрати мислите на Луси в крайно нежелана посока.
— Няма значение — каза тя, — заспивам отново.
Луси затвори очи, въпреки че от това не стана по-тъмно. Сънят тъкмо започваше да роши краищата на съзнанието ѝ, когато Лин пак заговори.
— Помага да гледаш камъните — рече тя толкова тихо, че Луси се почуди дали говори на нея. — Това е старо гробище. Някои от паметниците са изгладени като речни камъни.
— В какъв смисъл помага?
Луси се завъртя в посока на гласа ѝ.
— Аз ги разгледах по-рано. Ти вече беше задрямала и реших малко да се поразходя. Има една по-стара част. Повечето камъни са съборени или изтрити, но надписите на някои още се четат. Тези хора са живели много отдавна, но животът им не е бил кой знае колко по-различен от нашия.
— Бедните копелета — отвърна Луси и Лин изсумтя.
— Замислих се за онова, което ти каза в Айова — за пустотата наоколо. Права си, че няма много хора. Докато гледах старите паметници, видях един на жена, погребана заедно с децата си. Съдейки по годините, не е била много по-възрастна от мен, но явно е изгубила пет дечица, преди самата тя да си отиде.
— Пет?
— Да. И се замислих, че и сега има такива хора. Преживяват адски мъки, за да родят пет деца, само за да ги изгубят, а накрая и самите те да умрат.
— Не разбирам как тези потискащи мисли ти помагат.
— Напомнят ми колко важно е да продължавам напред и да те пазя.
В гърлото на Луси заседна буца.
— Никога ли не си искала свои? — попита тя сподавено.
— Не. Мислила съм си за това, но тогава горката Миртъл вземаше, че забременяваше отново, и аз виждах колко огромна и тромава става, как не може дори да си събере дърва за огрев. Аз искам тялото ми да ме слуша, а не да се бори със сетни сили. Освен това не съм създадена за тези неща.
— Как така? За мен си страхотна майка.
— Да, но когато дойде при мен, ти беше вече наполовина отгледана и твърдо решена да правиш всичко сама, без да молиш за помощ. Не ми беше особено трудно, докато не порасна и спря да ме слушаш.
— Още те слушам — възропта Луси.
— Само когато си съгласна с мен. Майка ми ме предупреждаваше да внимавам, защото някой ден съм щяла и аз да си патя от дете като самата себе си. Та да знаеш, че и теб това те чака.
Луси си спомни как Картър я помоли да кръсти някоя от рожбите си на него и гласът ѝ отново пресекна.
— Сигурно — едва чуто промълви тя.
— Така е — убедено каза Лин. — Личеше ти от малка. Червеният куч отнесе повече майчински грижи, отколкото можеше да понесе, а веднъж ми донесе ранено животно, за да го спася.
Луси се усмихна въпреки буцата в гърлото си.
— Помниш ли малките скунксчета?
Нямаше нужда от светлина, за да разбере, че Лин завъртя очи.
— Има си хас!
Двете се засмяха и смехът им отекна в нощта между надгробните камъни наоколо.
— Както и да е — продължи Лин, — исках да кажа, че не ми пречи да спя в гробищата, защото те ми напомнят за миналите поколения, без които нямаше да сме тук.
— А без нас няма да има кой да погледне назад след сто години — добави Луси.
— Без теб — поправи я Лин. — Ти си тази, която ще ражда деца. Имаш подходящ характер и никого не си убивала.
— Това какво общо има?
Над паметниците се възцари дълго мълчание. Когато Лин най-сетне заговори, Луси усети буцата и в нейното гърло.
— Направиш ли го веднъж — отнемеш ли живот, който някой с мъка е създал, това си остава. Дебне те от някое тъмно кътче на душата ти и не можеш да се отърсиш от него. Прониква в кръвта ти. Не искам да го предам на никого.