— Значи от мен зависи да продължа човешкия род — пошегува се Луси. — Ще ми направиш ли обаче услугата да не го обявяваш на всяко момче, което срещнем по пътя си? — Тя усети беззвучния смях на Лин и напрежението, което се разпръсна заедно с него. — А твоята работа каква е?
— Да те пазя. Винаги и на всяка цена.
Ръцете им се намериха в мрака и двете потънаха в сън под бдящия поглед на един ангел със счупени мраморни крила.
Намериха една къща близо до западната граница на Небраска, където на хоризонта изникна сивкавият мъглив силует на планините. Луси наблюдаваше приближаващото им петно дни наред. Мислеше, че това е буря, която още не ги е застигнала, докато Лин я поправи. Мисълта за нещо толкова внушително, което се вижда от другия край на щата, я накара да притихне от тревожност.
Къщата беше добре дошло облекчение и толкова много приличаше на онова, за което Лин бе говорила в Айова, че сякаш беше изникнала от земята в отговор на желанията ѝ и само чакаше да стигнат до нея.
Беше малка, недокосната и близо до питейна вода. Обиколиха я два пъти с конете от почтително разстояние, здраво стиснали пушките в ръце и нащрек за всякакви признаци на движение. После мълчаливо се спогледаха и предпазливо се приближиха, но опасенията им се оказаха напразни. Къщата беше празна, а кухненският плот — покрит с дебел слой прах.
Луси излезе на верандата, където бяха вързали конете, и погледът ѝ се зарея в далечните планини. Тревогата, която те будеха, неволно я отвличаше от щастието, което би трябвало да изпитва при мисълта за предстоящата почивка. Чу тракането на отварящи се шкафове и след малко Лин излезе с консерва царевица в ръка.
— Даже кухнята е пълна — каза тя. — Не мога да повярвам.
— Внимавай какво говориш — предупреди я Луси. — Може да се сбъдне.
— Точно така изглежда, нали? Сякаш си я пожелах и тя се появи!
Луси улови консервата, която Лин подмяташе от ръка в ръка.
— Трябваше да уточниш „варена царевица“. Освен това бих предпочела реката да беше малко по-близо.
— Да, аз също — съгласи се Лин, загледана на север, където няколко едва видими дървета на хоризонта издаваха присъствието на вода.
Духна горещ повей, който полепи още прах по кожата на Луси.
— А случайно да си пожела малко шампоан в банята?
— Няма да се учудя. Съмнявам се някой да е минал оттук, за да вземе шампоана, а да е оставил царевицата.
Не ще и дума, в банята имаше и шампоан, и сапун, и даже меки кърпи, които извикаха толкова силни детски спомени у Луси, че трябваше да седне, докато се отърси от емоциите. Видя покойната си майка, която с усмивка миеше бебешкото ѝ коремче с мократа кърпа и лекичко я гъделичкаше. Останала без дъх, Луси притисна кърпата към лицето си с надеждата за още.
Но не би.
Тази вечер двете бяха чисти и имаха топла храна за първи път от дълго време насам. Луси бе обзета от щастие, което дори внушителните планини на запад не можеха да засенчат. Лин седна при нея на верандата и двете заедно гледаха изгрева на звездите като малки точици върху черното платно на небето. Тихият ветрец носеше спокойното мърморене на конете, които пасяха на двора.
— Докъде стигат спомените ти? — попита Луси изведнъж.
— В какъв смисъл?
Лин вдигна глава от гредата, на която я беше подпряла.
— Кои са най-ранните ти спомени от детството?
— Трябва да помисля. Понякога ми е трудно да различа истинските случки от онези, с които въображението ми е запълнило празните места.
— Какво имаш предвид?
— Дълго време майка ми беше единственият човек, когото познавах — бавно поде Лин. — Трябваше много да работим, за да се справим, а през малкото време, което ни оставаше, тя ме натискаше за други неща. През зимата например, когато с часове седяхме в сутерена, ме учеше да чета, а като пораснах, ме караше да наизустявам стихове. Стебс ми разказа някои неща за това как е изглеждала и се е държала мама преди Недостига. Била е по-мила, с по-малко тревоги. За някои спомени не съм сигурна дали наистина са се случили, или мозъкът ми ги е променил.
— И как разбираш кое е реално и кое — измислено?
Лин сви рамене.
— Не разбираш. В края на краищата аз знам, че майка ми правеше това, което смяташе, че е най-добро за мен. Ако спомените ми се вписват в тази представа, значи вероятно са верни. А ти защо питаш?
— Просто така — отвърна Луси, като взе едно камъче и го хвърли нанякъде в мрака.
— Лъжкиня. Хайде, изплюй камъчето.
— Не искам да си помислиш…