— Ако е нещо, което си си спомнила за майка си, можеш спокойно да ми кажеш. Няма да ме обидиш. Бездруго ме бива да се преструвам, че нямам чувства.
— Добре. — Луси си пое дълбоко дъх. — Някои неща извикват спомени и не знам дали е защото имам нужда да знам, че ме е обичала, или наистина са се случили.
— Не мога да ти кажа дали спомените ти са верни, но майка ти те обичаше, и то много.
— Но ме остави. — Гласът на Луси заседна в гърлото ѝ и тя изрече думите почти през зъби. — Знаела е, че повече няма да ме види, но въпреки това се е застреляла.
Лин дълго мълча — достатъчно дълго, за да се появят нови звезди на небето и да заблестят с цялата си сила.
— Онова беше мрачен ден.
— Знам — отвърна Луси, мъчейки се да не обръща внимание на сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. — Баба ми е разказвала, че съм била много болна, а от юг дошли мъже, които разменили нея за майка ми. Майка ми тръгнала с тях, защото решила, че ако баба не ме излекува, ще умра.
— Наистина беше така, мъниче. Аз не можех да ти помогна, а чичо ти и Стебс бяха полудели от страх, че ще си отидеш. Нева те спаси.
— Но не е трябвало да се самоубива! — извика Луси и за първи път даде воля на гнева, който дори не бе подозирала, че е стаила в себе си. — Ти можеше да я върнеш обратно.
— Може би — призна Лин, — но дотогава тези мъже щяха да ѝ причинят неща, които щяха да я променят завинаги и тя нямаше да бъде същата майка.
— Можеше да се опита. Да издържи още малко.
— Точно така. А ако Стебс беше стрелял малко по-рано по мъжа, който се беше прицелил в чичо ти, аз щях да имам свои деца. Но такъв е животът, мъниче — низ от „може би“ и „ако“. И започнеш ли да мислиш за тях, ще се изгубиш и повече няма да намериш пътя към реалността.
— Гадната реалност.
— Понякога е такава — съгласи се Лин. — Но има и хубави неща. След смъртта на майка ти дойде при мен, а след смъртта на чичо ти останах само твоя.
Луси се примъкна до нея, отпусна глава на рамото ѝ и вдиша чистия мирис на косата ѝ.
— А заради това че изгубих всички, ме е страх да не изгубя теб.
Лин я прегърна и силата на ръката ѝ повдигна духа на малкото момиче.
— Това важи и за двете ни, мъниче.
17.
Наистина щеше да бъде хубаво, ако реката беше малко по-близо, но Луси не възнамеряваше да бъде придирчива, след като бяха видели края на дългите сухи преходи. Може би завинаги. Не ѝ бе убягнал и уютът, който Лин създаде в малката къщичка през последната седмица. Неведнъж от устата ѝ се изплъзваха думи, които сякаш изпробваха мнението на Луси, без да я пита направо.
Лин по принцип беше трудно разгадаема, още повече сега, когато оцеляването им зависеше от нейните решения. Пътят към Калифорния минаваше през планините и пустинята от другата им страна. Но за да останат, трябваше да са сигурни, че малкият поток никога няма да пресъхне, а зимите никога няма да бъдат толкова студени, че да се налага да се топлят с нещо повече от сухи храсталаци.
В Луси се бореха разумът и емоцията. Мечтата за Калифорния и вълнуващ живот сочеше на запад. Надеждата за спасението на Картър повеляваше да продължи натам. Ала сивият хребет на планините, пресичащ картата, тегнеше като камък на сърцето ѝ. Знаеше, че Лин очаква нейното решение. Ако гласуваше да продължат напред, отговорността за живота и на двете щеше да падне на нейните плещи.
Рекичката беше бистра, макар и плитка, вятърът беше топъл. Двете търсеха извора на потока и Луси гледаше как повеите рошат пуснатите коси на Лин. На запад се трупаха буреносни облаци и образуваха своя планина в небето. Луси погледна крадешком към Лин.
— Видях ги — каза тя. — Ако лисне като предния път, няма да имаме време да се върнем в къщата. Ще потърсим подслон под някое дърво до реката.
Луси кимна; мислите ѝ още бяха оплетени.
— Междувременно не бих възразила, ако ме просветлиш какво се случва в главата ти — продължи Лин, като обърна главата на Черния кон.
— За да решиш какво да правим?
— Донякъде, да. Ако искаш да останем, трябва да съберем дърва, да се запасим с храна. Няма да е зле и да заделим повечко вода. Не знаем доколко може да се разчита на потока през цялата година.
— С други думи — предишният живот сред по-равен пейзаж.
Лин не каза нищо. Луси я погледна.
— Не исках да кажа това.
Лин сви рамене.
— Напротив. И си права. Не, животът ти няма да бъде по-различен от моя. Същите тревоги, но и същото удовлетворение. Собствен дом, който да пазиш и защитаваш.
— Сам-самичка в прерията — довърши Луси вместо нея.