— В твоите уста звучи като нещо лошо.
— За мен е лошо! — отвърна Луси с такава сила, че Спатър се обърна да види какво става. — Аз искам да бъда сред хора, Лин. Знам, че не го разбираш, но…
— Изплюй го.
Луси усети как чувствата ѝ се бунтуват във вътрешностите ѝ и се изливат като мощен прилив, намерили правилните думи и взели решение, без тя да знае.
— Помниш ли какво говорихме онази вечер? Дълбоко в мен винаги ще има „ако“. Ако не стигна до края, ако се примиря с това, което имаме тук, никога няма да разбера какво е можело да бъде.
Лин продължи да язди мълчаливо няколко минути, опитвайки се да смели чутото.
— Трябва винаги да искаш нещо, нали? Веднъж майка ти каза, че наумиш ли си нещо, не мирясваш. Но аз съм се хванала на хорото много отдавна.
— Ако не искаш, Лин, аз не бих те молила да…
— Млъквай. Тръгвам. Ти го искаш до мозъка на костите си. Единственото, което аз съм искала някога, е да вали дъжд и да доживея утрото. И много пъти съм го получавала. Сега е твой ред и аз ще бъда с теб до края.
Небето над тях се продъни и дъждът се сля със сълзите на Луси, които рукнаха от облекчение, че е взела решение и че няма да се наложи да го изпълнява сама. Лин смушка здраво Черния кон и той полетя към потока, следван от Спатър. Конете стигнаха до брега и забиха копита в калта. Жените слязоха от седлата и се сгушиха под едно дърво, като придърпаха и животните със себе си.
Очарована от миризмата на топлата мокра козина, Луси потърка нос в кадифената муцуна на Спатър. Той ѝ отвърна с доволно пръхтене и Луси се засмя, но в този миг вятърът донесе непознат глас и тя замлъкна. Погледът на Лин ясно показваше, че също го е чула. Тя даде знак на Луси и двете слязоха на брега, за да се огледат по течението.
Под едно ниско нефелно дърво стоеше прегърбена, изкаляна жена и крещеше безпомощно на децата си да излязат от реката, преди водата да е придошла от дъжда. Двете хлапета обаче — хилави и ухилени — се плискаха безгрижно и не ѝ обръщаха никакво внимание.
Луси коленичи на земята до Лин.
— Какво ще правим?
Лин въздъхна тежко.
— Каквото правя винаги, когато намеря нещастни деца в някоя река.
Двете деца изпищяха и хукнаха към майка си, щом ги видяха да се приближават, въпреки че бяха вдигнали ръце във въздуха, за да покажат, че не мислят никому зло. Жената ги гледаше подозрително, сложила ръце на главичките на децата си, като че ли кожата и костите ѝ можеха да ги предпазят.
— На никого не пречим — рече тя припряно. — Идваме от време на време тук, за да се измием и пийнем вода.
— Не сме дошли да се бием за водата — каза Лин.
— Дрън-дрън — чу се мъжки глас зад гърба им. Луси се обърна и видя един болезнено слаб мъж, който ги гледаше втренчено. Макар и невъоръжен, видно бе, че би рискувал да се бори и с голи ръце, ако сметне, че заплашват семейството му. — Всички се бият за вода.
— Не и ние — възрази Луси. — Ние не правим така.
— Значи още не си поживяла достатъчно — отвърна мъжът, а после се обърна към Лин. — Ти обаче си се била. Личи ти.
— Един-два пъти — отвърна Лин спокойно. — Но не и днес.
Бурята ги връхлетя с пълна сила. Заля ги стена от дъжд, дошла от планините. Едно от децата хленчеше и жената му изшътка, без да го пусне.
— Не мисля, че имат лоши намерения, Джеф — каза тя, мъчейки се да надвика пороя. — Можеха да ни пречукат веднага, но не го направиха.
— Аз ви наглеждах — възрази мъжът, — нищо не можеше да ви се случи.
— Освен пневмония — отвърна тя и се изкатери малко по-нагоре по брега до едно дърво с напразната надежда за по-добър подслон.
— Ние имаме къща — рече Луси през рамо към подгизналата майка, въпреки че лицето ѝ още бе обърнато към мъжа. — Много храна, истински легла и огън, на който можете да се изсушите.
— Храна, мама — каза малкото момиченце и гласът му се чу въпреки тътена на бурята. — Храна.
— Ние си тръгваме — продължи бавно Лин. — Ако някой от вас желае, може да ни последва.
Тя даде знак на Луси и двете се обърнаха, без да обръщат внимание на приглушения спор, който се разрази зад гърба им още преди да са направили и две крачки.
— Как мислиш, дали ще дойдат? — попита Луси тихо, докато се отдалечаваха от горичката под яростната буря.
— Тя ще дойде и ще доведе децата, за него не мога да кажа.
— Аз се обзалагам, че и той ще дойде. — Луси мислеше за погледите, разменени над рамото ѝ, за общуването, което двойката си бе изградила през годините. — Не видя ли колко я обича?
— Видях отчаян, невъоръжен мъж, който се мъчи да защити една недохранена жена и две хилави деца. Дано наистина я обича, защото животът му би бил много по-лесен без тях.