Луси ускори до тръс, за да не изостане.
— Така ли се чувстваш и ти? Че животът ти можеше да бъде по-лесен?
— Може би, но и по-скучен.
Двете стигнаха заедно до верандата, отлепиха мокрите дрехи от кожата си и се загледаха в дъжда навън.
— Радвам се, че съм те забавлявала толкова години — рече Луси.
Лин въздъхна толкова силно, че се чу въпреки барабаненето на дъжда по покрива.
— Да, малката, точно така е. Взех те, защото нямаше какво да правя в свободното си време.
— Добре де, а защо го направи?
— А ти защо взе изведнъж да ме разпитваш за това?
— Ами… аз… — Гласът на Луси пресекна, докато се взираше на изток с надеждата да види тъмните силуети на малкото семейство. — Досега май не съм мислила за това. Ти си всичко, което помня. Бях свикнала, че нещата стоят така — аз живея с теб, баба — със Стебс, Мади и Картър — с майка си. Никога не ми е хрумвало, че ти си имала избор.
Лин отмести поглед и впери очи нейде в хоризонта.
— Майка ми също е имала избор. Има начини жените да се отърват от нежеланото бебе, преди да се е родило. А дори след като съм се пръкнала, достатъчно е било да отиде до езерото и да ме хвърли в него, без никой да разбере. Сама жена с безпомощно същество на ръце, всичко наоколо се е разпадало. Но тя се е справила и нито веднъж не го е споменала пред мен. После аз го направих за теб и ще продължа да го правя, докато една от двете ни не си отиде. В свят като този човек може само да предава добрините нататък, защото най-вероятно самият той не е заслужил с нищо да ги получи.
Докато думите ѝ заглъхваха, бурята отслабна и Луси забеляза четирите фигурки, които бавно се приближаваха към тях в сивата вечерна мъгла.
— Да предаде нататък, казваш?
Лин сви рамене.
— Да, пък и от време на време те харесвам.
Напуснаха къщата още по мръкнало, промушвайки се между детските дрехи, накачени по гредите, които вече бяха изсъхнали, но още миришеха на дъжд. Жената спеше в ъгъла, свита около децата си, сякаш несъзнателно искаше да ги предпази дори в съня си. Мъжът седеше отпуснат на масата. Бяха го оставили там, след като заспа, твърдо решен да бди над семейството си въпреки собствената си умора. Изтощението го бе надвило само преди час, така че Лин и Луси събраха нещата си тихо и открехнаха съвсем леко вратата, колкото да се измъкнат навън и отново да поемат на път.
18.
Пътят ги посрещна и за „добре дошли“ осакати Кафявата кобила на юг от границата с Канзас. Теренът беше станал неравен и въпреки че равнините на Небраска плашеха Луси с безкрайните си размери, каменистата земя на Канзас я караше да стиска здраво юздите на Спатър и да се моли да не си счупи някой крак. Конете спряха до една лъкатушеща река на име Арикари, която си беше пробила тесен пролом сред хълмовете.
Лин стоеше до една юка и неумело държеше раненото копито на Кафявата кобила в ръце.
— Дори не знам какво търся.
Луси почеса носа на Спатър, който завря муцуна в нея, за да подуши плодовете от юка, скрити в джобовете ѝ.
— Сигурна ли си, че я боли там? Да не е някъде по-горе по крака?
— Напълно е възможно — призна Лин, като внимателно свали копитото на земята и сдържано потупа кобилата отзад. — Дори да знаех какво ѝ има, не мога да го оправя.
— Тези хълмове няма да ѝ помогнат — отбеляза Луси, загледана в далечината, която изглеждаше като накъдрени чаршафи, прострени на вятъра.
Лин кимна.
— Хрумва ми единствено да я оставим да постои малко във водата. На мен ми помага, когато ме болят краката.
Лин не искаше да се движат покрай водни пътища, но отказът на конете да се отдалечат от Арикари бе надделял. Те неведнъж се бяха противопоставяли на заповедите на ездачките си, които от своя страна не се чувстваха достатъчно уверени върху седлата, за да спорят. Конете бяха победили и Лин недоволно бе признала, че това пък може да се окаже по-добрият маршрут, защото реката щеше да ги изведе почти до средата на Колорадо, чак до планините.
Лин разтовари Кафявата кобила и я поведе по стръмния склон към реката, следвана от Мистър. Спатър потрепна с уши и погледна Луси въпросително.
— Знам — каза тя, — не е типично за Лин да хукне към водата, без да се огледа за хора, нали? Твоите приятели май са ѝ влезли под кожата. Нищо чудно скоро да реши да поплува.
Спатър изпръхтя.
Кафявата кобила и Мистър газеха доволни в плитчините до брега, а Спатър последва Луси в сянката на тясното ждрело. Лин вече се беше облегнала на скалата и гледаше с интерес конете, които нехайно се отдалечаваха от тях. Луси се отпусна до Лин, но се стресна от студената вода, която се просмука през панталоните ѝ.