— Брегът не е толкова сух, колкото изглежда — рече Лин.
— Благодаря за предупреждението.
— Бързо ще изсъхнеш, като излезем на слънце.
Времето продължаваше да е горещо, въпреки че влажността бе намаляла. Човек лесно можеше да прегрее в редкия горещ въздух и Луси неведнъж бе виждала черни петна пред очите си, докато се усети, че е на косъм от припадъка, но предпочиташе да запази този факт за себе си и да държи шишето си винаги пълно.
Лин се покашля.
— Исках да ти кажа… не го казвам често, но това, че пое риска за нещо, че направи такава крачка в името на идеята си… Не всички го правят. Включително и аз.
— Явно съм по-добър човек от теб — подсмръкна Луси и тупна Лин по коляното.
— Вероятно, но няма да е зле да се понаучиш как се приемат комплименти — отвърна Лин и на свой ред я плесна по главата.
Момичето сви рамене.
— Това семейство бездруго се нуждаеше от къща повече от нас.
— Сега ще си живеят добре благодарение на теб, но това може да не е голяма утеха, когато стигнем до планините.
— Да, планините… — повтори Луси и хвърли една жабка в реката. — Не може да се каже, че ги чакам с нетърпение. Още не мога да го проумея, Лин. Искам да го направя, наистина го искам, но светът е толкова голям и… и ме плаши до смърт.
— Не мога да преместя планините, мъниче. Колкото и да ми се иска.
— Да… — отвърна Луси, загледана в Кафявата кобила, която пристъпяше с накуцване във водата, щадейки болния си крак. — И на мен ми се иска.
Луси се събуди от причудливата песен на птиците и сянката на мъж, надвиснала над одеялото ѝ.
— Мамка му!
Тя скочи на крака, а викът ѝ събуди Лин и тя мигом седна, грабнала пушката си в ръце.
Непознатият държеше повода на Кафявата кобила, несмутен от двете дула, насочени срещу него.
— Добро утро — поздрави той.
— Няма да ни вземеш коня, ако това си намислил — отвърна Лин.
— Нямам никакво намерение да отнемам нищо от вас — каза той спокойно, като побутна шапката си нагоре и избърса от челото си малките капки пот, блестящи на утринното слънце. — Моля за позволение.
— В такъв случай казваме „не“ — попари го Луси.
— Не мисля, че осъзнавате последиците за този бозайник. Изпитва болка.
— Знаем — заяви Луси отбранително.
— Защо ви е ранен кон? — попита Лин, като се приближи до Луси, без да сваля очи от мъжа. — Защо не взехте някой от здравите и не избягахте, докато спим?
— Защото това нямаше да бъде от полза нито за вас, нито за мен. Нито пък за коня, ако става въпрос.
Луси усети докосване по ръката, когато Лин се примъкна до нея, и съвсем леко свали пушката. Непознатият продължаваше да ги гледа спокойно, пъхнал едната си ръка в джоба на дънките си, а с другата хванал леко юздите на Кафявата кобила. Беше невъоръжен, усмихнат и напълно овладял ситуацията.
— Какво, по дяволите, му има на този?
Лин поклати глава, но мъжът сам обясни:
— Страдам от старомодно заболяване, наречено състрадание, въпреки че в наше време се смята по-скоро за умствено увреждане.
— Не знам какво му има, освен че обича да говори превзето — прошепна Лин.
— Вижте, дами, разбирам опасенията ви. Натрапих ви се без предупреждение, за което се извинявам. Две жени, които пътуват сами, имат право да бъдат подозрителни, но аз съм добър човек, кълна ви се.
— Всички добри хора, които познавам, са мъртви или назад по пътя — каза Лин и отново вдигна пушката.
— Не съм и мислил, че ще разсея страховете ви така лесно — отвърна мъжът, като прокара ръка нагоре-надолу по муцуната на Кафявата кобила. — Но какво ще кажете да се погрижа за това конче тук, намясто, и после да ви го върна? Това ще ви вдъхне ли малко доверие?
Луси сбърчи вежди.
— Кой сте вие, по дяволите? Скитащ доктор с хлопаща дъска, който лекува коне безплатно?
— Не, моето момиче — отвърна той с усмивка и нотка на тъга, — аз съм това, което ви казвам: добър човек.
Жените замълчаха за малко. Бяха толкова неподвижни, че цевите на пушките им се повдигаха и спускаха успоредно с дъха им.
— Какво мислиш? — попита Луси.
— Мисля, че има честни очи — прошепна Лин и свали пушката. — Но това няма да ми попречи да ги избия от главата ти, ако мнението ми се промени — обърна се тя към непознатия.
— Ще запомня това — отговори той, вече вдигнал копитото на кобилката върху коляното си.