Без да пуска оръжието си, Луси се приближи да види какво прави.
— Мислиш ли, че можеш да помогнеш на Кафявата кобила?
— Кафявата кобила, а? Явно харесвате описателните названия. Кафявата кобила… Скитащ Доктор с хлопаща дъска…
— А как се казваш всъщност? — попита Луси, чудейки се дали ѝ се подиграва.
— Флетчър.
— Флетчър? — повтори Лин, без да откъсва очи от Луси, която още повече скъси разстоянието между себе си и непознатия. — Що за име е това?
— Име, което майка ми е харесвала — отвърна той, докато прокарваше пръсти по копитото на Кафявата кобила. — Вие не сте свикнали да се грижите за коне, нали?
— Всъщност не сме.
— Хм. — Той внимателно пусна крака на Кафявата кобила и я потупа. — Като гледам състоянието ѝ, подозирам, че нямате шило за подкови?
— Какво да имаме? — провикна се Лин отдалече.
— Ако искаш да чуеш, ела насам — отвърна Флетчър. — Може да дойдеш и с пушката си.
Лин се поколеба, но все пак се приближи и застана до Луси. Момичето усещаше как мускулите в тялото ѝ жужат от напрежение, готови за действие, ако се наложи.
— Кобилата ви има млечница в стрелката — заяви Флетчър, като коленичи и вдигна болното копито, за да им покаже.
— Какво има в какво? — не разбра Луси.
— Гъбична инфекция в меката част на копитото — обясни той и посочи. — Намерете нещо, с което мога да го почистя, и ще ви покажа.
Луси погледна Лин, за да получи одобрението ѝ, и отиде да откърши един сух клон от разкривената топола, вкопчена в брега. Флетчър го счупи на две и внимателно почисти мръсотията, засъхнала по копитото на Кафявата кобила. Тя изпръхтя недоволно, когато изчопли голямо парче втвърдена кал от вътрешността му.
— Запушете си носовете, ако сте от по-нежните — предупреди ги Флетчър.
— Това пък защо? — попита Луси, но в този момент миризмата я блъсна и тя затвори уста, за да не повърне.
Дори стоическото изражение на Лин не издържа.
— Мътните го взели! — изруга тя приглушено и отстъпи назад, вдигнала ръка върху лицето си. — Да не е почнала да се разлага?
Флетчър погледна копитото.
— Не, просто инфекция. Случва се, когато нещо раздразни меката част на копитото или се получи абсцес заради липсата на правилна хигиена.
Луси се смръщи.
— Значи ние сме виновни?
Флетчър сви рамене и внимателно остави крака на кобилата на земята.
— Не сте знаели. Отдалеч се вижда, че дори не можете да седите на конете както трябва.
— Трудно се намират в Охайо — изтърси Луси, незабелязала навреме строгия поглед на Лин.
— Охайо? — вдигна вежди Флетчър. — Може да не ви бива с конете, но признавам, че сте изпечени пътешественички. И как две девойки от Средния запад се озоваха в Канзас?
— Ъъ… — Луси заекна и погледна към Лин, но каменното изражение на лицето ѝ не ѝ помогна. — Разглеждаме разни интересни неща.
— Със сигурност сте видели доста, щом сте стигнали дотук. Затова мога да се обзаложа и без да ви разпитвам.
— А защо те интересува? — прекъсна излиянията му Лин. — Искаше да видиш Кафявата кобила — видя я. Сега си върви по пътя, а ние по нашия.
— Няма да е за дълго — отвърна той спокойно. — Поне не и в компанията на уместно назованата Кафява кобила. Тя ще се срине.
Луси виждаше вътрешната борба, която водеше Лин. Най-лесното решение беше да оставят Кафявата кобила на Флетчър, след което да отпрашат сред облаци прах на здравите си коне. Но Кафявата кобила можеше да им бъде от полза за размяна, а Лин не беше от хората, които се разделят с притежанията си, без да мислят. Спатър беше любимецът на Луси, но Кафявата кобила беше размекнала сърцето ѝ с непохватния начин, по който държеше болното си копито.
— Можеш ли да я оправиш? — попита тя, преди Лин да успее да отговори.
— Да.
— И какво ще искаш в замяна? — поинтересува се Лин.
— Бих се радвал да узная какво толкова се случва в Охайо, та две жени да потеглят сами на запад, и да чуя историите на другите, които сте срещнали по пътя си.
— Защо ти е това?
Нещо проблесна в очите на Флетчър, преди да отговори.
— Търся жена си. Бяхме разделени.
— Откога? — попита Луси. В съзнанието ѝ нахлу образът на Картър, сам под лунната светлина.
— Все едно — бързо отговори Лин, ловко изпреварвайки Флетчър. — Срещнахме само една жена и аз я убих.
Луси изтръпна, като видя изражението му, и побърза да го успокои:
— Не беше жена, за която би се оженил.
— Как се казваше? — попита той с глас, в който се четяха нотки на страх.
— Представи се като Джос, въпреки че не бих ѝ вярвала — отвърна Лин, която вече беше отпуснала пушката. — Не си падаше много по истината.