На устните му трепна усмивка, но Луси забеляза, че той се опита да я скрие.
— Защото ви харесвам — каза той и Лин потръпна. — И двете ви — добави бързо мъжът, като кимна към Луси, макар че продължи да гледа към Лин. — А се интересувам не толкова откъде идвате, колкото къде отивате. Никой джентълмен не би допуснал две момичета от Охайо да тръгнат сами през планините.
Лин скръсти ръце пред тялото си.
— Кой каза, че ще вървим през планините?
— Хм… — Луси се чувстваше почти неудобно, че се намесва в разговора на възрастните; силната връзка между погледите им беше физически осезаема. — Май аз се изпуснах. — Лин я изгледа убийствено и Луси сви рамене. — Съжалявам.
— Малката има нужда от уроци по диверсия — отбеляза Флетчър.
— Дори да е така — отвърна Лин толкова бавно, че си пролича, че също не знае какво значи тази дума, — да не би да очакваш да повярвам, че не искаш нищо в замяна?
Когато отговори, в гласа на Флетчър нямаше и следа от обичайната му шеговитост.
— Разбирам, че сте срещнали много трудности по пътя, и не се съмнявам, че същите изпитания са споходили и жена ми. Ще ви помогна — като непознат на непознати — с надеждата, че някой някъде ще стори същото за нея. Ако не мога да я намеря, мога поне да вярвам в кармата.
Луси и Лин се спогледаха. Студените сини очи на Лин се спряха само за миг върху кафявите очи на Луси, но веднага разбраха отговора им.
— Добре — отстъпи тя. — Можеш да останеш, но да знаеш, че ще спим с пушките си.
— Друго не бих си помислил — рече спокойно Флетчър.
— И задръж приказките си за карма за себе си — добави Лин.
Флетчър повдигна вежди към Луси, но тя само сви рамене и отиде при Лин, за да свалят завивките си от конете. Кафявата кобила продължаваше да щади болното си копито. Превръзката, напоена с ябълков оцет, беше превърнала праха отдолу в смрадлива кал. Луси се притисна в кобилата и я погали по шията. Спатър се засегна и се завъртя до тях, настоявайки за вниманието на Луси.
— Недей да ревнуваш — успокои го момичето и извади още един плод от юка от джоба си.
Докато кончето дъвчеше, тя го почесваше разсеяно по носа и гледаше над гърба му движенията на Флетчър и Лин, които се суетяха един покрай друг и устройваха лагера: неговите — бавни и уверени, докато приготвяше храната; нейните — припрени и невротични, докато подреждаше местата за спане, без да сваля очи от него.
Луси се усмихна и отпусна глава на Спатър. Топлината на козината му се разля по кожата ѝ. Тя знаеше, че Лин не иска да повярва в думите на Флетчър за кармата. Той вършеше добрини за непознати с надеждата, че съдбата ще бъде благосклонна към изгубената му съпруга, но миналото на Лин беше осеяно с трупове. И тя винаги се оглеждаше дали някой не идва да си събере дълговете.
— Не бях много по-голям от Лин, когато настъпи Недостигът — поде Флетчър и лунните лъчи заблестяха по белите му зъби. — Живеех си добре в Монтана с братята си и родителите ни, докато холерата не ги отнесе. Вече не можех да вярвам на водата, затова тръгнах на път. Наумил си бях, че решението е да ида на юг. Там поне няма зима, нали така?
Лин и Луси кимнаха едновременно.
— И ние така си мислехме — каза Луси, докато изчопляше остатъците от пастърма между зъбите си. — Ако се махнем от снега, няма да се налага да сечем дърва.
— Но да напуснеш познатите места, означава да търсиш вода на сляпо — продължи Флетчър. — А водата е днешната разменна монета.
— Как се справи? — попита Лин. — Имаше ли поне оръжие?
— В началото имах едно. Много неща имах, които после изгубих. Пушка. Няколко карти. Съпруга.
— Бил си женен на моята възраст?
— Не, това стана по-късно. Но пушка и карти имах от самото начало. Първото ми беше отнето от банда главорези. Оставиха ме да мра и дъждът направи картите ми на каша, преди да се свестя. И палтото ми даже мухляса — добави той, като че ли последното току-що му бе хрумнало.
— И какво направи? — попита Луси.
— Намерих си ново палто.
Лин изсумтя и Луси я замери с шепа пръст.
— Имах предвид след това, Флетчър.
— Имах две възможности: да остана да лежа там и да умра, или да продължа да вървя. — Той погледна Луси в очите и в погледа му нямаше и помен от веселост. — Продължих да вървя.
— И докъде стигна в края на краищата? — поинтересува се Лин.
— Не съм стигнал до края.
— Искаш да кажеш, че оттогава си все на път?
— Пътища, поля, планини. Бил съм навсякъде.
— И през цялото това време не си намерил нито едно място, на което да се установиш? — попита Луси, като подмяташе едно камъче между ръцете си.