— Имаше много места с вода и приличен покрив. Веднъж даже намерих зимник, пълен с консерви, но взех, каквото ми беше нужно за следващите дни, и продължих нататък.
— Но защо? — не разбираше Луси.
— Защото научих един урок, и то няколко пъти. Ако имаш нещо, някой ще ти го вземе, а загубата носи страдание. Най-добре е да не притежаваш нищо.
— Ами жена ти? — попита Лин, сякаш сряза въздуха след бавния мелодичен глас на Флетчър.
Този път Флетчър се усмихна толкова тъжно, че Луси усети парещи сълзи в очите си.
— Тя беше изключението.
— И оттогава насам я търсиш?
Заедно с въпроса се изля вълна от емоция и Луси едва успя да овладее гласа си.
— Бих казал, петнайсет години — отговори Флетчър с равен тон.
— Това е толкова красиво.
Сълзите вече напираха в миглите ѝ, но тя се надяваше, ако все пак потекат, Лин да не забележи.
— И глупаво — добави Лин, въпреки че гласът ѝ не прозвуча жлъчно като думите. — Много амбициозно — да обикаляш и да се надяваш пътищата ви да се пресекат.
Флетчър сви рамене.
— Нямам друго за правене.
Лин вдигна глава и завъртя очи, но на Луси ѝ се стори, че в тях също проблеснаха сълзи.
— Значи затова не спираш на едно място? За да не свикваш с нищо? — попита Луси.
— Намирам си достатъчно храна, почивам си край водата, когато я намеря, а после продължавам. Освен това много харесвам шапката си — добави той. — Полезна е.
— Ние си имахме свое място в Охайо — езеро, къща… — Гласът на Луси пресекна, като си спомни завивката на леглото и Червения куч, останал сам върху нея.
— А защо го напуснахте? — попита Флетчър.
— Полиомиелит — отговори кратко Луси. В гърлото ѝ заседна буца, като си спомни разкривеното тяло на Мади и призрачния поглед в очите на Картър.
— Много хора бягат от болести. Оставихте ли близки след себе си?
— Баба ѝ и един по-възрастен мъж — отвърна Лин. — Те имаха ваканция срещу това.
Луси неволно се засмя през сълзи.
— Иска да каже, ваксинация — обясни тя. — Вера и Стебс бяха ваксинирани срещу полиомиелит.
Флетчър кимна.
— Да, то е същото като ваканция — съгласи се той.
Луси се усмихна и една сълза капна от очите ѝ. Лин се намръщи.
— Какво казах?
Флетчър подмина въпроса ѝ и зададе друг.
— А защо сте дошли чак дотук? Доста далеч е от дома ви.
Лин кимна на Луси. Не беше сигурна дали резервите ѝ към Флетчър са намалели или просто се е примирила, че той рано или късно ще изкопчи истината от тях.
— Решихме да стигнем до Калифорния — обясни тя, а думата се търкулна от езика ѝ, като че ли самото ѝ изричане щеше да я доближи до тях.
— Калифорния е голяма. Може ли по-конкретно?
— Чухме, че там е нормално — като преди.
Флетчър поклати глава.
— Съжалявам, дами, но нищо нормално няма в Калифорния.
Луси почувства как я обзема паника и погледна към Лин, която бе вперила студени очи във Флетчър.
— Чухме, че имат станции за обезсоляване на морска вода — каза тя, като произнесе думите много внимателно.
— Колко твърдо сте решили да намерите такова място?
Тонът на Флетчър изведнъж стана също внимателен.
— Много — отвърна Лин.
— Достатъчно, за да оставим една хубава къща в Небраска — добави Лин. — Достатъчно, за да стигнем дотук.
Настъпи дълго мълчание. Луси ясно чуваше тихото цвилене на конете и ромона на водата по скалите. Накрая Флетчър вдигна глава и погледна Лин в очите.
— Вярваш ли ми?
— Още не.
— А ако ти кажа, че знам място, където можете да отидете? Безопасно място с вода и добри хора?
— Ще отговоря, че трябва да преспя с тази идея.
Луси почувства как ѝ се завива свят от надежда и паника.
— Какво имаш предвид?
Флетчър се вгледа внимателно и в двете, преди да отговори.
— Има едно място като това, за което говорехте — станции за обезсоляване, сигурност, подобие на нормалност.
— В Калифорния ли е? — попита Лин.
Флетчър се наведе към тях и сниши глас.
— Нарича се Пясъчният град. Там имаше станция за обезсоляване на вода още преди Недостига и достатъчно малко население, за да се справят. Трябва да знаете, че повечето хора не вярваха, че дефицитът на вода ще бъде толкова тежък, колкото предсказваха прогнозите, но по-далновидните се преместиха в места като Пясъчният град. Тук, на запад, не се намира така лесно вода, както в Охайо. Малцината почтени хора, които оцеляха, се съюзяваха, за да се защитават.
— Много почтени хора ли познаваш? — попита скептично Лин.