Луси се почуди как изобщо му хрумва, че Лин спи. Под очите ѝ имаше хлътнали черни кръгове, а веждите ѝ стояха сключени от два дни насам, което беше сигурен знак, че я боли глава.
Лин се премести до нея и сложи пушката си между двете, без да каже и дума на Флетчър. Той вдигна рамене, сви се отново на кълбо и веднага заспа. Луси протегна ръка и докосна тъмната коса на Лин, за да я успокои и сама да намери утеха.
— Няма откъде да знае как си изгубила майка си — прошепна тя. — Не го съди, задето мисли, че койотите не нараняват хора.
— Съдя го, задето толкова бързо извади нож, който дори не знаех, че има.
Луси взе кичур от косата ѝ между пръстите си, обвити от черния мрак на нощта. Тя искаше да гледа на Флетчър като на приятел; усмивката му я беше спечелила преди много километри, а и виждаше как гледа Лин, дори самата тя да бе сляпа за това.
— Не мисля, че има за какво да се притесняваш.
— Той пък мисли, че и от койотите не бива да се притеснявам — сопна се Лин. — А дано и двамата сте прави, защото вече се уморих до смърт.
— Поспи малко. Аз съм будна.
Настъпи дълго мълчание и Луси дори си помисли, че Лин я е послушала.
— Знам, че си будна — каза Лин накрая с нисък, тежък глас. — И подозирам, че не си спала, откакто минахме Колорадо. Мислех, че му вярваш?
Луси пусна косата ѝ.
— Не е заради него.
— Заради планините ли?
— Да — призна Луси, като че се надяваше в тази дума да побере и излее цялата си тревожност.
— Нямаше да се съглася Флетчър да дойде с нас, ако не смятах, че ще ни бъде полезен. Независимо дали му вярвам, той ще ни преведе през планините по-добре, отколкото бих могла да го направя аз.
Луси се усмихна на себе си.
— Мисля, че той щеше да ни последва, независимо дали се беше съгласила.
— Както и да е, сега е с нас. Недей повече да ги мислиш тези планини.
Луси се засмя на глас за своя собствена изненада.
— Да бе, няма да мисля за планините. А ти ще почнеш да вярваш на Флетчър.
Прииска ѝ се да си вземе думите назад още в мига, в който излязоха от устата ѝ, и в настъпилото мълчание се почуди дали самият Флетчър не е буден и не чака отговора. Вместо да се ядоса обаче, Лин я докосна нежно по бузата и меко каза:
— Не разбирам кога започна да се плашиш от всичко, мъниче.
На този въпрос Луси нямаше отговор, въпреки че имаше достатъчно време да размишлява по пътя. Помнеше далечното минало, когато крачетата ѝ се струваха твърде къси, за да я отведат на всички места, на които ѝ се искаше да отиде, а Лин я държеше на безопасно разстояние до къщата. Скачащите рибки в езерото я мамеха да се гмурне при тях, макар още да не умееше да плува, а крясъците на ястреба я викаха на полето, за да види какво е наловувал.
След това загуби чичо си Илай, чието лице се бе запечатало в спомените ѝ по-ясно даже от това на собствената ѝ майка. Една вечер той излезе от бараката на баба Вера, като я целуна леко по челото, а после изчезна, за да бъде заменен от купчина камъни на полянката, полегнал завинаги до малкото ѝ братче, което тя така и не беше видяла.
Майка ѝ също лежеше там, сгушена между двамата в гроба, който сама си беше изкопала. Когато порасна, любопитството на Луси я водеше по какви ли не места, въпреки предупрежденията на Лин да не се бави и да не се отдалечава, но винаги избягваше малкото гробище, за да опази смътните спомени на сигурно място в дълбините на съзнанието си.
Хората можеха да бъдат изгубени. Хората можеха да я напуснат. Хората можеха да ѝ бъдат отнети. Този факт се беше вкоренил в детското ѝ съзнание и беше проникнал достатъчно дълбоко, за да я изпълва с мрачни мисли, които я караха да се вкопчва още по-здраво в Лин с цялото си сърце. Колкото и далеч да скиташе, нямаше случай да отвори вратата на дома им, без да я прониже остър страх: ами ако Лин я няма?
Луси знаеше, че тя често ходеше на гробищата, за да постои при Нева и Илай, въпреки че, когато веднъж я попита дали двете с майка ѝ са били приятелки, Лин ѝ отговори съвсем откровено. Чичо Илай обаче беше друга история, до чийто край явно още не беше стигнала, помисли си Луси, като поглеждаше крадешком към Флетчър.
Той яздеше Кафявата кобила, която бе прекръстил на Тера Кота, след като кракът ѝ се оправи. Мистър я следваше само един нос по-назад. Луси подозираше, че Лин по-скоро би умряла, отколкото да признае, че Флетчър ги води, и винаги възприемаше непроницаемо изражение, когато говореше с него, а това не се случваше често. Луси трябваше да смушква Спатър от време на време, защото той все гледаше да свърне от пътя, за да провери дали в прашните поля на Колорадо не се крие нещо годно за хапване. Мислите ѝ също се рееха, като че ли, ако откриеше момента, в който бе изгубила куража си, щеше да успее да си го върне.