— Въпреки че той е останал някъде на изток, а ти вървиш още и още на запад?
— В онзи, Пясъчният град, има ли лекари?
— Мисля, че да. — Флетчър замълча, загледан в огъня. — Но не знам дали са лекари в съвременния смисъл на думата и не искам да те подведа.
— Да ме подведеш?
— Не искам да превърнеш Пясъчният град в утопия — място, където всичко е идеално — обясни той, преди момичето да го прекъсне със следващия въпрос. — Хората там са добри, а животът определено е по-лесен. Но въпреки всичко има болести и злополуки, и много работа за вършене.
Лин сви рамене.
— Животът е работа.
— А аз си мислех, че си изпълнена с младежки оптимизъм — засмя се меко Флетчър, а после вдигна ръка, за да я увери, че не ѝ се подиграва. — Не исках да те обидя.
— Баба Вера е лекар, истински — каза Луси. — Но и тя не знаеше дали Картър ще бъде преносител завинаги или това ще мине.
— И сега ти се надяваш да намериш някого, който знае? А какво ще стане, ако продължиш да вървиш към залеза с надеждата да откриеш всички отговори, които търсиш, в Пясъчният град, но се окаже, че те не са там? Или обратното: някой ти каже това, което искаш да чуеш — че твоето момче вече не е заразно, но сте разделени от стотици мили разстояние?
Прямотата на въпросите му раззина пропаст от безнадеждност в сърцето ѝ. Изказани на глас, необмислените ѝ планове звучаха разклатени и детински, плод на влюбване, засенчило всяка логика.
— Ако може да се оправи, ще го намеря. Няма да го оставя да умре.
— И как смяташ, че ще приеме този сценарий Лин?
— Недобре.
— И аз така мисля. Тя е готова да прекоси цялата страна пеша, за да те спаси, а ти възнамеряваш да се врътнеш и да тръгнеш наобратно?
— Ти го правиш — повиши глас Луси, въпреки че Лин спеше. — Скиташ се без никаква идея къде ще стигнеш.
— Само дето аз никого си нямам — напомни ѝ Флетчър, като внимателно претегляше думите си. — Мога да си го позволя, защото никого не го е грижа за мен. Ако искаш да жънеш благата на свободата, трябва да приемеш и тегобите ѝ.
Луси почувства как вирва брадичка по онзи упорит начин, за който Картър вечно я подкачаше.
— Щом казвам, че ще го направя, значи ще го направя — каза тя с внезапно раздразнение.
— Е, не се пали толкова, въпреки че е освежаващо човек да си поговори философски.
Луси шумно издиша.
— Съжалявам. Не се усетих.
— Предполагам, че доста неща не знаеш за себе си, малка Луси.
Момичето поклати глава.
— Идея си нямаш, Флетчър. Майка ми — истинската ми майка, предпочете да се самоубие, вместо да победи страховете си. И аз съм такава. То е в кръвта ми.
— Възможно е. Но Лин също те учи на много неща и част от тях може да си прихванала. Няма откъде да знаеш за този отколешен спор, но дали ще надделее характерът на майка ти или на онази, която те е отгледала, зависи от теб самата.
— Да — отвърна Луси, — това го знам.
— Но и другата страна на монетата, малка приятелко, не е толкова лъскава.
— Какво значи това?
— Че Пясъчният град може да ти предложи неща, за които не си и мечтала; неща, които може да не поискаш да изоставиш, за да поемеш обратно по дългия, труден път към мястото, откъдето си дошла.
— Аз съм родена в град — отвърна Луси. — Помня електричеството и баните. Няма да бъде чак толкова голяма изненада.
— Ами хората? — попита тихо Флетчър. — В Пясъчният град ще те приемат с отворени обятия. Нови хора, добри хора, които ще те харесат, а ти тях — също. Личи си, че бързо се привързваш. Би ли си тръгнала от град, пълен с нови приятели, за да се върнеш при един стар?
— А редно ли ще бъде да изоставя Картър само защото баба ми не е знаела отговора на един въпрос? Редно ли е да го мразят и да се страхуват от него, ако му няма нищо, само защото аз съм се намърдала удобно някъде и не ми се връща?
Луси постепенно повишаваше тон и Лин се размърда насън. Флетчър ѝ даде знак да сниши гласа си, а после неловко я потупа по рамото.
— Не се терзай сега. Исках само да ти дам малко храна за размисъл, докато пътуваме. Хайде вече да поспиш. Утре ни чака дълъг път.
— Добре — каза тя разсеяно, но не си легна, а продължи да гледа омагьосващите пламъци дълго след като той заспа.
21.
— Не очаквах такова нещо — рече Лин, вперила поглед в каменното свлачище, като че ли можеше да го помести със силата на волята си.
— А какво очакваше? Пътят от земята към звездите не е гладък — каза Флетчър, като скочи от седлото.
— Можеше да е гладък поне между две точки на земята — измърмори Луси и също слезе от коня си.