Купчината камъни, пръст и разкривени корени явно стоеше там от доста време; виждаха се свежи зелени израстъци от падналите дървета, покълнали наново в каменистата маса. Пътят обаче не се виждаше. Свлачището стигаше над главите им, а дъждовете бяха уплътнили и втвърдили пръстта.
Лин сложи ръка на хълбока си и огледа стената пред себе си.
— Мамка му. Ами сега?
— Нямаме голям избор, дами. Или копаем, или се връщаме.
— Докъде се връщаме?
Флетчър побутна шапката си и се почеса по русите къдрици.
— Последната отбивка, която си спомням, ще ни отведе прекалено близо до едно градче, което не ми харесва особено. По-предишната може да ни върне на основния път, но не съм минавал по нея и не знам кого може да срещнем там.
— Значи ще копаем — реши Лин.
— С какво? — попита Луси.
— Ръце имаш ли?
Луси се съмняваше, че ще успеят да постигнат кой знае какъв резултат с голи ръце, но познаваше този тон на Лин и знаеше, че не бива да спори с нея. Флетчър само каза: „Да, госпожо“ и без да се оплаква, запретна ръкави.
Скоро ръцете на Луси бяха целите нарязани от камъчетата, но не толкова дълбоко, че да пуснат кръв. Раничките бързо се пълнеха с пръст и сърбяха ужасно, като единствената причина да не се почеше, бе страхът, че ако веднъж започне, няма да може да спре. Ноктите ѝ се обръщаха и чупеха, а нежната тъкан под тях на свой ред се разраняваше и замърсяваше.
Въпреки това Луси продължаваше да копае усилено в купчината до Флетчър, който вдигаше по-тежките камъни. Лин се беше покатерила най-отгоре и събаряше от другата страна отломъците, които не успяваше да вдигне. По склона се свличаха ситни камъчета и пръст. Те се посипваха по главата на Луси и се смесваха с потта, за да образуват тънък кален слой, който покриваше скалпа ѝ като втора кожа.
Слънцето вече се беше издигнало в небето и прежуряше, когато Лин се спусна от другата страна и започна да копае оттам. Флетчър мълчаливо докосна Луси по рамото и със знак ѝ напомни да пийне вода. Твърде уморена, за да каже нещо, тя кимна и отиде при Спатър, който вяло чакаше на жегата и потрепваше с уши, за да пропъди мухите. Шишето ѝ се беше сгряло от тялото му и момичето само изплакна устата си с първата глътка, след което я изплю.
Когато се върна, Флетчър на свой ред спря за малко, за да отдъхне, да пийне вода и да почисти копитата на конете. После се върна при Луси и изтръгна от сипея грамаден камък, широк колкото гърдите му.
— Внимавай — каза той, преди да го събори, при което без малко не премаза пръстите на краката ѝ. — Добре ли си?
— Да — отвърна тя, — не ме уцели.
Върху камъка капна кръв и те вдигнаха уплашено очи, а отгоре се чу гласът на Лин, немощен до неузнаваемост.
— Не се чувствам добре — рече тя през кръвта, която се стичаше от носа ѝ, и веднага след това падна в ръцете на Флетчър. Той ловко я подхвана тъкмо навреме.
Луси беше виждала кръвта на Лин и преди. Живееха по начин, който неминуемо водеше до чести травми. Лин винаги беше успокоявала тревогите ѝ и сама бе зашивала дълбоките си рани с, макар и непохватни шевове. Сега обаче не беше в съзнание, за да я увери, че всичко е наред, а кръвта продължаваше да тече.
— Какво става? — попита Луси, която стоеше приклекнала в краката на Лин и надничаше над рамото на Флетчър. — Защо не спира?
— Не знам — каза той отсечено, като обърна Лин настрани, наведе главата ѝ напред и извади чиста кърпа от джоба си, за да попие кръвта.
— Ще се оправи ли? Човек не може да умре от кръвотечение от носа, нали?
— Съмнявам се. Макар че надали е невъзможно.
Двамата поседяха няколко минути в мълчание и наблюдаваха как кръвта се разлива по кърпата.
— Мамка му — изруга тихо Флетчър и подаде парцала на Луси. — Имаш ли нещо друго?
— Имам резервна риза в раницата.
— Донеси я.
Луси погледна лицето на Лин. Кръвта се стичаше между пръстите на Флетчър, който се опитваше да я спре с ръце. Тя хукна към конете, но неволно ги стресна и те се впуснаха да бягат в обратна посока. Успя да хване юздите на Спатър и да дръпне главата му надолу, за да свали раницата си с другата ръка. Спатър тропна недоволно с копито, но тя не му обърна внимание. Всичките ѝ мисли бяха при Лин и кръвта ѝ, която изтичаше в земята.
Когато се върна при нея, очите на Лин потрепваха, а Флетчър се опитваше да изкопчи някакъв отговор. Тя немощно го отблъсна, но ръката ѝ се плъзна от рамото му и се спря на гърдите, преди отново да изгуби съзнание. Луси му подаде ризата с дълги ръкави, която бе взела за по-студени дни.