— Да спрем ли вече?
Лин поклати яростно глава и неволно опръска ръката ѝ с кръв. После свали кърпата от лицето си, оставяйки кървава диря чак до ухото си.
— Добре съм — каза тя завалено, защото устата ѝ беше пълна с кръв.
Луси извърна поглед от зъбите ѝ, които проблеснаха в ален цвят, докато говореше.
— Неприятно ми е да споря, но не си — възрази Флетчър, като отказа да вземе кърпата, която Лин се опита да му върне.
— И няма да стана по-добре, докато не слезем в ниското, нали така?
— Това е моята теория.
— Но няма да слезем, докато седим тук и гледаме как кръвта ми изтича по физиономията.
С тия думи Лин срита Мистър в ребрата и полетя напред.
Флетчър въздъхна и погледна към Луси.
— Какво ще правим?
— Нищо не можем да направим — отвърна тя, въпреки че много ѝ се искаше да не беше така. — Тя е права. Важното е да слезем от планината, а ако стоим на едно място, няма как да стане.
Двамата проследиха с поглед Лин, която се скри зад завоя. Флетчър се покашля.
— Искам добре да запомниш това.
Луси го изгледа хладно.
— Мислиш ли, че мога да забравя лицето ѝ, омазано в кръв, и вида на пушката на гърба ѝ вместо в ръцете? Това не е Лин и няма начин да го залича от съзнанието си.
— Въпреки това го запомни ясно, малка Луси — настоя Флетчър без следа от обичайната си усмивка. — Знам, че си упорита също като нея. Само че аз няма да съм с вас, за да ви вразумя, ако си наумиш да я върнеш обратно през планината, за да намериш някого, който дори не знаеш дали е жив.
Луси настръхна от гняв.
— Нямаше да ти разкажа за Картър, ако знаех, че ще го използваш срещу мен.
— Не говоря, за да си проветрявам устата. Не искай това от нея.
Луси срита Спатър по-силно от обичайното и той се спусна напред да догони Мистър. Намали ход чак когато настигна водача си и продължи на сигурно в неговата сянка.
Чувство на вина гризеше Луси, докато пътуваха нататък, често яздейки и през нощта, ако конете не се бяха преуморили от жегата през деня. Състоянието на Лин не се променяше, но Луси нямаше никакви проблеми. Разреденият въздух дори ѝ се отразяваше добре и когато започнаха да слизат, даже усети лека тежест, изискваща позабравено усилие да диша. Флетчър не коментираше нищо, въпреки че Лин му беше връчила картата след последния кръвоизлив, който беше намокрил един от краищата ѝ.
Всяка вечер Луси едва се сдържаше да не моли Флетчър да вади картата, за да ѝ покаже докъде са стигнали и колко остава до спасението на Лин. Докато вървяха надолу, тя следеше Лин зорко като ястреб, но когато Флетчър забеляза това, само поклати глава.
— Не става така — каза ѝ тихо той.
— Кое не става?
— Виждам, че след всеки хълм търсиш признаци на подобрение. Главоболието ѝ може скоро да отмине, но организмът ѝ се е измъчвал твърде дълго. Щом стигнем до равното, ще има нужда от почивка, за да се възстанови.
Сърцето на Луси се сви от страх. Флетчър беше казал, че след като прекосят планината, той ще се отправи на север.
— Колко време?
Той прочете мислите ѝ.
— Няма да ви оставя, докато тя не се оправи.
Луси въздъхна така, сякаш досега не смееше да диша.
— Благодаря.
— Не може да не си разбрала още, че не бих ви изоставил.
— Но ти ще го направиш! Когато му дойде времето. Имаш си твой живот.
Флетчър се усмихна на себе си и обърна поглед към пътя.
— На какво се смееш? — попита Луси.
— На вас с Лин. Все очаквате предателство, макар и по различни причини. Тя не вярва на алтруистичните ми подбуди. Ти мислиш, че съм повече предан на друг, а не на вас.
Луси погледна крадешком към Лин, която се олюляваше при всяка крачка на коня.
— А… не си ли?
— Роуз ме чака от години. Няколко дни повече или по-малко нямат никакво значение.
— Но за нас имат — това ли искаш да кажеш?
Флетчър кимна бавно, без да откъсва очи от пътя.
— Възможно е.
— Ти не мислиш, че ще успеем, нали?
— Мисля, че жените, които пътуват сами, се сблъскват с много специфични трудности и най-добре е Лин да си е стъпила на краката, когато ви напусна.
Последните му думи закънтяха в ушите на Луси, извиквайки в съзнанието ѝ лицата на всички, които бе изгубила: майка ѝ, чичо Илай, Мади, Картър. Сърцето ѝ се сви и сякаш спря, когато осъзна, че може да е изгубила даже Вера и Стебс. Разделени от планините, много възможно бе никога вече да не ги види и да не чуе гласовете им. Тя въздъхна пресипнало и зарея поглед в хоризонта.
— Когато ни напуснеш — повтори тя, изричайки всяка дума с тежестта, която ѝ се полагаше.