Във въображението си Луси рисуваше деня, в който ще слязат от планината, топъл и приятен, с ясно синьо небе и облекчение от падналия товар от раменете ѝ. Вместо това тя заобикаляше поредното каменно свлачище в дъжда и газеше до глезените в кал, която се беше опитала да открадне едната ѝ обувка.
Спатър тръскаше глава под проливния дъжд и отказваше да прекрачи парапета въпреки дръпнатите юзди.
— По дяволите! — извика тя и захвърли отчаяно юздите. — Не иска да помръдне!
Флетчър и Лин вече бяха успели да прекарат конете си от другата страна на парапета, възпиращ свлачището, и я чакаха, приведени под дъжда.
— Много ми помогнахте, благодаря — промърмори Луси и се обърна пак към Спатър, сложила ръце на хълбоците си.
Досега не ѝ се беше опълчвал и тя не знаеше какво да прави. Измъкна обувката си от калта, балансирайки на един крак. Спатър я побутна с нос, сякаш да ѝ помогне. Тя прие извинението му и го почеса зад ушите със свободната си ръка.
— Какво ще кажеш, приятелче? Ще успееш ли да го направиш заради мен?
Той изцвили гърлено и Луси опря глава в неговата за миг, без да обръща внимание на миризмата на мократа му козина. Така миришеше и кухнята на Вера, когато пускаше бездомното куче, което скиташе наоколо, да се скрие на сушина по време на буря. Животното не позволяваше на никого да го докосне и ръмжеше ниско за предупреждение на всеки, който понечеше да го погали. Вера беше единственият човек, който можеше да припари на метър от него, за да го нахрани, да отреже сплъстените кичури от козината му или да излекува раните му, като през цялото време му говореше тихо и мелодично.
Лин чу гласа ѝ в съзнанието си и зашепна със същия тон в ухото на Спатър, галейки шията му с ръце. Той измърмори нещо с нисък, сладък глас и тя отново хвана юздите. Спатър се спря пред парапета, но вместо да се развика, този път тя го успокои с гласа и думите на Вера. Почувства как огромните му мускули се отпускат. На третия опит той прекрачи парапета и предпазливо опита чакъла от другата страна. Камъчетата се размърдаха под копитото му, но тихият глас на Луси успокои страха му.
Спатър прехвърли и втория си крак през парапета, а след това и задните. После тръгна послушно след Луси, докато заобиколиха скалите. Когато дойде време да се върнат на пътя, твърдата настилка го привличаше достатъчно, за да прескочи парапета, без да се двоуми. Щом стигнаха до спътниците си, Луси се качи на седлото.
— Може пък да съм сгрешил и да те бива с конете — впечатли се Флетчър. — Как успя да го придумаш?
Луси сякаш не го чуваше. Погледът ѝ беше вперен в Лин.
— Липсва ми баба — промълви неочаквано тя и по бузите ѝ се затъркаляха парещи сълзи, които рязко контрастираха със студения дъжд, който се стичаше по гърба ѝ. Лин само кимна, но дълбоко в очите ѝ се четеше разбиране. Тримата продължиха по пътя си, без да обръщат внимание на времето, а планините оставаха все по-далеч зад гърба им.
23.
— Няма да го оставя! — заяви Луси, застанала с разкрачени крака в бойка поза между Спатър и Лин. Малките ѝ ръце бяха свити в юмруци и тя чувстваше как адреналинът изпълва вените ѝ и се излива в дълбокия жлеб на предателството. — Почувства се малко по-добре и първата ти работа е да ми вземеш коня! — изкрещя тя, ядосана от детинското звучене на думите си и слабия си глас, който се губеше над пресъхналата земя.
— Нищо не искам да ти взема — отвърна спокойно Лин с отпуснати ръце до тялото. — Просто говоря разумно. — Тя погледна към Флетчър, който зариваше снощния огън с пясък. — Няма ли да ми помогнеш?
Той дори не погледна към тях.
— Ако човек срещне две женски мечки, които се карат в гората, най-добре е да ги заобиколи отдалече.
Лин се намръщи на Луси, защото Флетчър не ѝ обърна никакво внимание.
— Това е за негово добро, Луси. Още даже не сме влезли в пустинята. Щом стигнем до нищото, ще ни бъде трудно да набавяме вода за себе си, камо ли за конете.
Луси усети как гърлото ѝ се стяга, а пред очите ѝ премина образът на Спатър, покрит с пяна от жажда. Юмруците ѝ се отпуснаха.
— Не още — настоя тя, но вече без предишното напрежение. — Тук все още има потоци от планината и достатъчно вода. С конете ще се движим по-бързо и няма смисъл да се лишаваме от това предимство, докато не се е наложило.
Лин не можеше да се трогне от емоции, но разумните аргументи я убедиха. Тя стисна устни по-силно от обикновено и изгледа сурово Луси, но после се обърна. Луси се отпусна върху Спатър, наслаждавайки се на кадифения му нос, опрян в ръката ѝ. Беше спечелила битката, но знаеше, че победата във войната ще бъде на Лин.