— Витаеш някъде.
Луси се сепна и изведнъж осъзна, че не са си разменили и дума, откакто се качиха на седлата сутринта.
— Извинявай — каза тя с пресипнал от праха глас. — Бях се замислила.
— Не ти го соча, за да си говорим. Някой ни следва от два часа, а ти не го забелязваш.
Луси се обърна и закри очи от яркото пладнешко слънце. В маранята наистина се виждаше черен силует.
— Сигурна ли си, че е човек?
— Наблюдавам го. По-рано беше само точица. Движи се по-бързо от нас.
— Значи също е на кон?
Лин кимна мрачно.
— И то кон, който е по-добре приспособен към пустинята от нашите.
— Възможно ли е да е Флетчър? Може да е размислил.
— Не мисля. Тера Кота беше най-бавният кон, а и той знае къде отиваме. Няма смисъл да я пришпорва, за да ни настигне.
Луси се обърна обратно.
— Кой може да е тогава?
— Някой непознат. А щом ние го виждаме, значи и той ни вижда.
Страхът от неизвестното засенчи всичко останало. Каквото и да им се случеше в тази пустош, костите им щяха да се въргалят завинаги в праха, без никой да научи.
— Какво ще правим?
Лин свъси вежди и Луси разбра, че е обмисляла възможностите много преди да започне разговора, че е претегляла решенията на живот и смърт, докато самата тя е сплитала плитки в гривата на Спатър.
— Съжалявам, че не го видях по-рано.
— Няма за какво да съжаляваш; радвай се, че аз го видях. — Лин огледа безрадостния пейзаж наоколо, в който нямаше ни едно дърво. — Можем да се опитаме да го надбягаме, което ще изтощи конете до смърт, и не се знае къде ще стигнем.
— Нали има „или“?
Лин наведе глава към нея.
— Или да се скрием.
— Да се скрием?
— Трябва да се отдалечим от главния път. Тук-там има разклонения, които не са отбелязани на тази карта. Не знам какво предпочитам — да се изгубя или да знам, че ме следят.
Лин преметна юздите през лъка на седлото и без да спира, разгъна картата.
— Ако хванем следващото разклонение на юг, скоро ще стигнем до един каньон. Знам, че не обичаш над главата ти да висят камънаци, но ако се спуснем в ждрелото, онзи трудно ще ни намери.
— А ние може трудно да намерим пътя обратно.
— Точно тук искам да внимаваш.
Лицето на Луси пламна, но не от слънцето.
— Добре.
Лин я изгледа и продължи:
— След следващия хребет свиваме на юг. Няма да е лесно да ни проследи долу в скалите, особено ако този облак се смили да пусне малко дъжд.
Действително от запад приближаваше неголям буреносен облак.
— Да се надяваме — каза Луси, като погледна към него и облиза напуканите си устни.
Щом прехвърлиха възвишението, слязоха от пътя. Далеч от нажежената настилка, отразяваща топлината, конете ускориха темпо, но без познатата асфалтова змия, виеща се към хоризонта, еднаквостта на пустинята правеше думата „изгубен“ твърде миниатюрна за положението, в което се намираха. Единственият знак, че това, по което се движеха, някога е било път, беше старата ограда покрай него, остатък от запустяло пасище.
— Ако някой е гледал животни тук, наблизо трябва да има поток — предположи Луси, надявайки се, че конете са имали и друг повод да забързат ход.
— Звучи логично — отвърна Лин със стиснати устни, така че думите ѝ прозвучаха по-скоро като ръмжене.
Скоро след това пътят наистина ги изведе до малка рекичка и конете уморено нагазиха в прохладната вода. Момичетата също слязоха от седлата, за да напълнят почти изпразнените си шишета и ожаднелите си гърла, а когато се оказа трудно да измъкнат конете навън, Лин склони пред жалните им погледи.
— Нашето приятелче няма да може да ни проследи в реката, а тя ще ни отведе право в каньона — отбеляза тя.
Тръгнаха мълчаливо на юг по зебрата от сенки на скалните игли. Скоро райетата се сляха в едно, а скалите образуваха плътни стени от двете им страни.
— Дишай спокойно — каза меко Лин, макар също да бе вдигнала поглед към яркосинята ивица небе над главите им. — Вървим почти направо. Когато каньонът ни изхвърли навън, лесно ще намерим пътя.