Луси кимна, твърде уплашена от ехото, за да отговори на глас. Невинният ромон на потока също се отразяваше от скалите и се връщаше с умножена сила. Спатър ту присвиваше уши, ту ги наостряше, мъчейки се да проумее непознатия феномен. Луси го погали по шията и той издаде дълбок гърлен звук, с който можеше само да се съгласи.
— И на мен не ми харесва, момчето ми — прошепна тя, приведена напред.
Отпърво си помисли, че е настръхнала от страх. Беше свикнала с това през дългите самотни нощи. Но вятърът, който си играеше с косата ѝ, беше студен, а първата капка, която тупна на кожата ѝ, беше голяма като ловна гилза. Когато друга капка уцели Мистър, той се стресна и дръпна надясно до скалите, заради които вече не можеха да яздят редом.
— Май се задава дъжд — отбеляза Лин със спокойствие, което вдъхна увереност и на Луси, въпреки че вероятно беше търсен ефект, защото едновременно с тези си думи тя смушка Мистър по-силно от обичайното, за да продължи напред.
Тясната ивица небе над главите им вече не беше синя, а приятните сивкави нюанси на облаците отпреди малко бяха заменени от черна заплаха, контрастираща тъй ярко с червеникавите скали, че сърцето на Луси подскочи от страх.
Следващата капка падна право върху лицето ѝ, сякаш да ѝ се скара, задето гледа нагоре. Тя я избърса и се опита да не обръща внимание на усилващия се дъжд, който играеше по потока и се просмукваше в дрехите ѝ. В небето проблесна светкавица, а последвалата гръмотевица беше толкова силна, че няколко камъка се изтъркаляха от скалите и подплашиха конете.
Лин беше пришпорила Мистър в тръс, а очите ѝ постоянно обхождаха скалите от двете им страни и разширяващите се вади, които се стичаха в скривалището им.
— Лин? — извика Луси, притеснена, че се налага да крещи, за да я чуе през дъжда.
Лин погледна назад и каза само една дума:
— Бързо.
Тя срита бездруго подплашения Мистър и той полетя напред, а копитата му вдигаха силни пръски във водата, която стигаше до коленете му. Спатър веднага го последва, без повече увещания. Луси се чудеше дали и той усеща опасността от надигащата се вода, която вече докосваше върховете на обувките ѝ.
Зад следващия завой настигнаха Лин и Мистър, които бяха само на няколко крачки пред тях. Краят на каньона не се виждаше. Луси тихичко простена, но на лицето на Лин, която се обърна да я погледне, беше изписана само мрачна решителност. Луси махна с ръка в знак, че всичко е наред, и пришпори Спатър, въпреки че той започваше да губи почва под краката си. Мистър, който беше на ръба на паниката, се подхлъзна и без малко да изхвърли Лин от гърба си. Тя дръпна рязко юздите и той обърна глава, но вече беше подивял от уплаха, а плисъкът на водата под копитата не му помагаше. Той се спусна необуздано напред, мъчейки се да избяга.
Спатър бързо го последва. Водата го увлече и той изцвили от страх. Тя се вкопчи в шията му, неспособна да го контролира с юздите. Опита се да извика Лин, но Мистър също вече не се подчиняваше и двамата скоро се изгубиха от погледа ѝ.
Спатър риташе с крака, за да използва течението и да се движи напред. Неговият кураж им спечели ценни минути, докато придойде първата вълна, която заля гърба му и отскубна Луси от седлото със същата лекота, с която тя бе свикнала да къса крушите от дърветата у дома.
Водата я обгърна и я скова от студ. Тя зарита нагоре, за да излезе на повърхността, и успя да си поеме глътка въздух, преди силното течение да я повлече и блъсне в една издадена скала. Тънката кожа на слепоочието ѝ се скъса и от главата ѝ шурна пареща кръв, която се смеси със студения поток от дъждовна вода.
Луси се вкопчи в камъка и някак си успя да се изкатери по него. Разтърка очи само за да осъзнае, че мракът пред очите ѝ не е от стичащата се кръв. Бученето в ушите ѝ беше станало по-силно дори от грохота на реката, която се носеше на сантиметри от лицето ѝ.
— Не е честно — промълви немощно тя и изпадна в безсъзнание с мисълта, че всеки момент ще се удави насред пустинята.
24.
Луси остана дълго в безсъзнание — толкова дълго, че когато се събуди, дрехите ѝ бяха сухи. Опита се да седне, но ѝ призля, а цицината на главата ѝ пулсираше заедно със стомаха ѝ. Повърна от ръба на скалата в спокойния поток ниско долу. Яростната, пенлива река вече я нямаше, но Луси познаваше достатъчно добре водата, за да знае, течението може още да е силно. Тя се обърна по гръб и впери очи в насмешливо синьото небе, в което нямаше и следа от бурята. Не знаеше колко време е била в несвяст. Може би се беше събудила същия следобед, а може би два дни по-късно. Единственото ѝ мерило беше сухотата в гърлото ѝ и стържещият глад в корема ѝ.