При следващия опит да седне се надигна сантиметър по сантиметър, така че пулсиращата ѝ глава да привиква с промяната. Облегна се на каменната стена, която се издигаше поне на стотина фута над главата ѝ. Нямаше начин да се изкатери по нея, нито да стои и да чака реката да се понижи още — това можеше да значи да умре от жажда, глад или дори от скока в плитката вода. Ако ли пък скочеше сега, можеше да се нагълта с вода и да се удави. В по-добро състояние не би се поколебала, защото би разчитала на силата на тялото си. Сега обаче не можеше да направи и крачка, без да ѝ призлее.
Тя преглътна, без да обръща внимание на лепкавата си слюнка, и извика:
— Лин?
Едничката сричка отекна от стените и се понесе като ехо към нищото, към безкрайната шир на пустинята. И остана без отговор.
Точно от това се бе страхувала през цялото време.
Да остане сама.
Час по-късно водата беше спаднала с още пет фута, а уплашените ѝ викове оставаха все така без отговор. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че чувстваше пулса под тънката коричка на раната на слепоочието си. Слънцето беше пресушило устните ѝ и тя замислено дъвчеше кожичките, които се отлюспваха от тях.
Ако почакаше още, нивото на реката щеше да падне опасно ниско, и Луси знаеше, че вече е време. Краката ѝ още се огъваха, но оттук насетне щеше само да отслабва от глад. Тя се изхлузи до ръба и спусна крака надолу, възнамерявайки да си поеме дълбоко дъх, след което да се залюлее и да скочи. Само че не прецени добре силата на ръцете си и тялото ѝ натежа прекалено много. Ръцете ѝ се хлъзнаха върху грапавия камък в неравна борба с гравитацията. Един от ноктите ѝ се обърна и тя изпита миг на безмилостна яснота, сякаш времето я прониза с острия шип на болката.
А после полетя надолу. Притаи дъх и затвори очи. Водата беше толкова студена, че сякаш се удари в камък, а сърцето ѝ за миг замря. Краката ѝ докоснаха дъното, но тя се отблъсна нагоре с всичката сила, която ѝ беше останала, и зарита, за да се издигне до повърхността. Пое си въздух и усети сладкия му вкус. Струваше ѝ се, че дробовете ѝ са единствената топла част в цялото ѝ тяло.
Течението ѝ я понесе, но не с онази свирепа ярост, с която я бе отскубнало от седлото на Спатър, и Луси дори се поотпусна, докато кракът ѝ не се закачи в нещо, което я дръпна под водата. Потъна, без да е успяла да си поеме дъх.
Отново я обгърнаха мрак и спокойна безчувственост, която нямаше нищо общо със студената вода. Това беше същата безнадеждност, която бе съзирала в очите на майка си още в града. Мрачните дни зад спуснатите завеси, в които Нева лежеше в леглото си, въпреки че навън слънцето грееше високо в небето. Докато течението разтваряше насила устните ѝ и пълнеше пукнатините на дробовете ѝ със студена вода, Луси мислеше за майка си и за живата смърт, която бе прозирала в очите ѝ години преди да насочи пистолета към главата си.
Мислеше и за Лин, която си бе наложила да оцелее, въпреки кръвта на майка си по ръцете и липсата на месо за зимата. Лин, чиято вяра в собствените ѝ сили я държеше въпреки всички изпитания, за да може да се погрижи за себе си, а по-късно и за Луси. Да се предаде сега, би значело да плюе върху нейните усилия, върху всичките години от живота ѝ, които бе посветила на едно дете не от своята плът и кръв. Лин, която може би в този момент я търсеше под дърво и камък.
Луси пищеше и гълташе вода, сякаш я предизвикваше да я удави. Успя да скъса връзката на обувката си повече със силата на волята си, отколкото на пръстите, и се устреми нагоре, тласкана от мисълта колко разочарована ще бъде Лин, когато открие, че е загубила едната си обувка. Първото нещо, което усети, щом изскочи на повърхността, беше топлина и една тъмна сянка, която се носеше по течението заедно с нея: разкривено дърво, изтръгнато заедно с корените, още впити в пръстта, от която се бяха хранили.
Луси се хвърли към него и успя да се хване за бледите му, потопени корени. Те я прегърнаха като множество ръце, които се увиха около кръста ѝ и се оплетоха в краката ѝ. От устните избълбука вода, стоплена от тялото ѝ, а следващата глътка въздух беше съпроводена от разкъсваща болка, сякаш отвътре я режеха стотици ножове. Тя се задави, плюейки още вода, а смазващата кашлица изпи и последните ѝ капки енергия. Луси се стовари върху ствола на дървото, а босият ѝ крак се влачеше в тъмната вода като малък призрак, неотменно следващ тялото ѝ.
Ден по-късно реката беше приятен спомен, за който можеше само да копнее, също като за дъждовните пролетни дни посред лятната суша. Слънцето безмилостно прежуряше, докато Луси се влачеше през пустинята, свила пръстите на босия си крак, за да спаси чувствителната кожа на ходилото си от парещия прах. Опита се да сменя обувката, но пришката на десния ѝ крак се пукна в момента, в който пробва да му нахлузи лявата обувка.