Раничката, която бързо се напълни с мръсотия, пулсираше от болка, докато Луси се тътреше напред, вперила очи в далнината, надявайки се да зърне Лин или Мистър. Беше намерила Спатър предишния ден, заплетен в клони, довлечени от реката. Въпреки че милостивото течение я отнесе бързо, тя не можа да сдържи сълзите си, когато видя изпъкналите му невиждащи очи и дългия му език, увиснал във водата, която щеше да утоли жаждата му завинаги.
После умората отново я надви и не я пусна, докато каньонът не свърши и дървото, в което се бе вкопчила, не спря в един пясъчен нанос. Умиротворителните вълнички, които плискаха краката ѝ, я изкушаваха да продължи по течението, докато то я отведе на място, където болката и скръбта не съществуват. Въпреки това Луси легна върху дървото и спа до сутринта, за да събере малко сили, преди да тръгне през пустинята.
Отдалечаването от реката противоречеше на инстинктите ѝ, но ако Лин беше жива, тя вероятно се движеше на север, към пътя, и очакваше Луси да направи същото. Изгряващото слънце приятно напичаше измръзналите ѝ кости и тя полежа малко върху пясъка, преди да тръгне. Мисълта, че Лин може да е умряла, беше толкова невъзможна, че съзнанието ѝ изцяло я отхвърляше. Лин щеше да оживее, ако ще целият каньон да се беше срутил отгоре ѝ. Упоритият ѝ живец щеше да намери начин да оцелее напук на всичко.
Ала с напредването на деня това „всичко“ натежаваше все повече. Последните глътки вода, които бе отпила от реката, отдавна се бяха изпарили от тялото ѝ. Миражите си играеха с въображението ѝ и тя виждаше сенки във формата на коне и хора, които я приканваха да се отклони от пътя си на северозапад, мамейки я с далечни обещания. Луси вървеше, колкото можеше по направо, но се боеше, че болката в ранения крак я тегли наляво.
По обед приседна, неспособна повече да търпи пулсирането в главата си. Раната на слепоочието ѝ беше зейнала отново и тя облиза кръвта, която се стичаше до устните ѝ, но езикът ѝ усети само меден, солен вкус. Луси докосна раната и разгледа кръвта по пръстите си, удивена от красотата на алените струйки по опакото на дланта си.
— Лин — промълви тя със сетни сили, макар да знаеше, че няма кой да я чуе. — Разбрах онези стихове. То е същото, което казвах и аз — че ме е страх от голямото и че съм толкова малко, само че е много по-красиво. Скоро, когато слънцето и животните свършат своето, и аз ще се превърна в шепа прах. Ще бъда още по-малка, отколкото съм сега. Ще се разпадна в нищото и никой никога няма да разбере какво е станало с мен. Лин, мисля… мисля, че умирам.
Нямаше кой да ѝ каже, че не е така, нямаше силни мишци, които да я вдигнат и накарат да продължи, нямаше нежна ръка, която да поднесе прохладна чаша до устните ѝ и да я дръпне от ръба. Нямаше нищо и никого.
Нямаше го Стебс да ѝ каже, че дори да открие вода, тя ще бъде твърде дълбоко, за да стигне до нея. Беше го виждала как той го прави и без багети и сега извика в съзнанието уверения му спокоен образ, докато вървеше с протегнати ръце. Призова водата с цялото си същество, стиснала здраво очи срещу изпепеляващото слънце. След няколко крачки сърцето ѝ подскочи и заби учестено, и момичето падна на колене.
Започна да рови с ръце. Парещият пясък, който пълнеше раничките по кокалчетата ѝ, отначало само дразнеше кожата ѝ, но постепенно проникваше по-дълбоко и по земята покапаха черни капки от кръв. Тя продължаваше да копае въпреки болката. Ноктите ѝ се обръщаха, а вода не бликваше и дори не загатваше за присъствието си в еднообразния сух въздух.
Скоро Луси се свлече до дупката, дълбока едва два фута, а тялото ѝ беше толкова пресъхнало, че не можеше даже да мигне с очи.
И все така не усещаше дъх на вода.
Беше живяла трудно още от малка, но гладът никога не я бе заплашвал сериозно. Пушката на Лин и градинката на Вера гарантираха, че на масата винаги ще има нещо за хапване, така че лекото постъргване в стомаха, което беше свикнала да нарича „глад“, беше почти приятно усещане на това, което я измъчваше в момента. Осъзна разликата едва сега, под палещото слънце на пустинята. Имаше чувството, че острият камък, върху който е легнала, пробива гърба ѝ и яде лигавицата на стомаха ѝ. Свита на кълбо от болка, Луси плачеше със сълзи, които не успяваха да натежат достатъчно, за да капнат от очите ѝ.