Нощта донесе злостен студ. Пустинята играеше жестокия си номер: през деня изгаряше до смърт, през нощта я оставяше да измръзне до мозъка на костите си, а луната беше толкова ярка, че пясъчните хълмове приличаха на преспи от сняг. Пред очите ѝ плуваше образът на чичо Илай, който я замеря със снежни топли, а усмивката му засенчваше луната. Острата болка от спомена я върна в действителността и на бялата прохладна светлина видя онова, което миражите през деня бяха скрили. Пътят. Тъмният гръбнак на пустинята се простираше пред очите ѝ от изток на запад. Макар преди да ѝ беше вдъхвал само страх, сега я изпълни с радост.
Луси пропълзя последните метри до асфалта, а сухата ѝ напукана кожа попиваше топлината, която пустинната нощ бе откраднала в съня ѝ. Тя ѝ вдъхна нова енергия, накара я да се изправи на крака и ѝ напомни, че на света има и по-лоши неща от болката. Следата от кръв означаваше, че още има кръв, която да тече, че вените ѝ още не са изсъхнали под слънцето, без никой да разбере. Ако трябваше да умре, това щеше да стане някъде, където все някой да я намери, а кървавата диря да покаже каква воля е имала да се справи.
— Също като Лин — прошепна тя на себе си с разранените си устни, докато асфалтът разкъсваше мехурите на босия ѝ крак. — Също като Лин.
Съзнанието ѝ беше така фокусирано върху Лин, че когато наистина я намери, я помисли за мираж и едва не я подмина. Лин седеше под един стълб на далекопровод, а кръстосаните сенки на сглобките му падаха върху краката ѝ, раницата и полупразните шишета, които се търкаляха наоколо. Когато Луси мина покрай нея, очите ѝ потрепнаха, но щом фокусира поглед, в него не се четеше изненада.
— Здрасти, мъниче — каза тя със сух, потреперващ глас.
Луси се свлече на колене в праха.
— Не разбрах, че си истинска — промълви тя, като докосна лицето ѝ.
— Съвсем истинска — изхриптя Лин и се надигна.
— Пий!
Луси бързо отвори капачката на едно от шишетата и ѝ го подаде.
— Ти пий.
Луси жадно загълта, а водата се стичаше по шията и гърдите ѝ и попиваше в пръстта, която я скриваше като плащаница.
Лин взе внимателно шишето.
— Ще ти прилошее — предупреди я тя и също отпи.
Водата изду свития стомах на Луси и въпреки усилията ѝ изригна обратно.
— Опа — рече Лин, докато я гледаше как повръща.
— Съжалявам. — Луси изплю последната песъчлива глътка от устата си. — Похабих водата ти.
Лин вдигна края на ризата ѝ и почисти, доколкото можеше, лицето ѝ.
— Не знам дали вече има значение — каза тя.
Примиреният ѝ тон излъчваше отчаяние, което смаза Луси, а празният ѝ стомах отново се сви на топка.
— И сега какво?
Лин ѝ подаде ръка да стане. Дългите ѝ, почернели от слънцето пръсти хвърлиха тъмни сенки на земята.
— Ще продължим нататък.
Ходенето никога не бе изглеждало по-невъзможно и Луси страдаше за Спатър колкото със сърцето, толкова и с нозете си. Мистър беше имал по-добра участ от събрата си, а после Лин бе направила това, което Луси не бе успяла — пуснала го бе на свобода, а юздите и седлото бе оставила до каньона като ненужни парчета кожа.
С Лин и остатъците от храна в раницата ѝ в сърцето на Луси отново разцъфна надежда, също като пустинните цветя наоколо, които се хранеха от жегата и праха. Ала за разлика от тях, тя нямаше скрити запаси от влага и след няколко дни се изтощи до такава степен, че вече не вдигаше ранения си крак, а го влачеше по земята.
Лин ѝ беше дала един от своите чорапи и беше нахлузила собствената си обувка на голо, без да се оплаква, въпреки че вечерта, когато я свали, Луси видя лъщящите рани на спуканите ѝ мехури. Течението на реката беше съборило и Лин от гърба на Мистър, но тя беше успяла да удържи юздите и раницата си. Малкото останала храна имаше вкуса на дъжда, който едва не ги беше удавил.
Вървяха през нощта, а денем търсеха сянка под стълбовете на далекопровода. Лин почти не говореше и Луси също мълчеше, защото цялата ѝ енергия беше нужна, за да мести крак пред крак. Пътят изглеждаше безкраен и сякаш водеше към цел, която никога нямаше да стигнат, но новата воля за живот на Луси и отказът на Лин да умре продължаваха да ги тласкат напред. Червеният обръч на слънцето сложи край на прехода тази нощ и двете се сгушиха под един стълб, също като предния ден, само дето сега бяха още малко по на запад.
Луси се събуди от познатия пристъп на глад и напуканите си устни.
Лин не се събуди изобщо.
Луси напразно пищеше: Лин не реагираше. Гърлото ѝ гореше, челото ѝ беше плувнало в пот, но тя продължаваше да крещи името ѝ. Вдигна я да седне, но главата на Лин се люшна назад, а кръговете под очите ѝ дори не изсветляха от слънцето. Тя обаче премигна: мимолетно трепване с клепачи, което изпълни Луси с такова облекчение, че сърцето ѝ сякаш падна от гърлото в единствената ѝ обувка.